— Голям герой — измърмори той. Гнусен свят, в който не можеш да пречукаш изрод-детеубиец и да ти олекне. Както винаги, Чироко има право. Няма кой знае колко неща, които да сториш, без да ти загорчи.
А какво да прави с бебето?
Изборът не беше голям. Имаше религиозни ордени и други организации, където приютяваха сираци. Най-мощната сред тях беше на Свободните жени и най-вероятно на нея щеше да довери грижите за бебето.
То бе увито като пашкул. Когато най-сетне го разпови, погледна на нужното място и разочаровано поклати глава. Така, Свободните жени няма да приютят мъжкарче. Кои бяха другите?
Осени го странна мисъл. Невероятно, наистина, но какво ще стане, ако…?
И Конъл пое обратно към Портала.
Все още бяха там и все още бяха живи. Но едва ли ще издържат дълго, ако не се случи нещо.
Около стотина от най-коравите и лукави типове в Белинзона стояха в полукръг на петдесет метра от скалната стена, където бяха притиснати двете жени. Пространството помежду им бе осеяно с трупове. След втората дузина Конъл престана да брои. Те бяха много, много повече. Стоеше зад тълпата и се питаше какво става.
Разбра по телата. Повечето от търкалящите се близо до двете жени бяха издъхнали от прободни рани. Раните на останалите вече рядко се срещаха на Гея — кръгли дупки колкото дребна монета. Предположението му се потвърди, когато един метна копие и бе прострелян в стомаха. Конъл бързо се наведе. Тълпата отстъпи назад, но после кръгът отново се затвори. Прекалено голямо бе изкушението.
Всички се бяха отдръпнали, не знаеха с колко патрони разполагат обсадените. С общи усилия тълпата би надвила, но не търси сплотеност сред чакали.
Замисли се и осъзна дилемата. Очевидно двете привършваха мунициите, иначе просто биха изпозастреляли всичко живо. Никой от сбирщината не желаеше да му теглят куршума само за да позволи на някой друг да грабне плячката. Така че след минути или часове двете щяха да свършат куршумите — и тогава тежко им.
Конъл пак погледна по-високата. Седемнайсет, помисли си той. Може би осемнайсет. Дълга руса коса, искрящи сини очи. Беше красива, както вече бе забелязал. Но в нея имаше още нещо, нещо, което ги обединяваше с по-възрастната — може би майка й? Това бе погледът, който казваше, че ще умре в бой, че никога няма да се даде жива. Уважаваше това. Знаеше какво е да те хванат жив и се надяваше никога да не му се случва пак.
Хвърлиха друго копие и високата стреля. Куршумът прониза не само нападателя с копието, но и мъжа отзад. Бива си го оръжието, помисли си Конъл.
Конъл се зачуди къде ли са Свободните жени, после ги видя. И те бяха притиснати към стената — едната бе мъртва, а другата зле ранена. Третата бе коленичила до сестрите си, със стрела на тетивата, но твърде уплашена. Двете групи ги деляха двайсетина метра, но пришълките явно нямаха намерение да се присъединят към жената-стрелец. Кои, по дяволите, бяха те? Очевидно не вярваха никому. Той не бе виждал друг така подозрителен, освен… е, освен Чироко Джоунс. Изведнъж му хрумна, че лесно ще ги отърве.
До този момент не бе осъзнал, че ще успее ги спаси. Изгуби няколко минути в опити да се разубеждава. Погледнато логично, това бе най-голямата глупост, която бе правил от деня, в който нахълта в бара и каза на най-опасната жива жена, че смята да я пречука.
Погледна личицето на мъничето.
— Защо, по дяволите, се хилиш, господинчо? — попита Конъл. После се обърна и забърза по моста.
— Стотина ли каза? — Титанидата, наречена Серпент, повдигна невярващо вежди.
— По дяволите, Серпент, знаеш, че умея да броя. Имаше около стотина, може би сто и двайсет.
— Опиши ми отново по-дребната?
— Рисунки по лицето. Наистина страховита маска. Другата…
— Това са татуировки — каза Серпент.
— Искаш да кажеш, че не могат да се трият? Откъде знаеш?
— Тя има нарисувано трето око върху челото, нали?
— Да… май да. Косата й беше чорлава. Твърде бяха заети с това да убиват по шестима наведнъж… откъде знаеш?
— Познавам я.
— Тогава ще дойдеш, нали?
— Да, май ще дойда. — Той огледа просторния склад, който служеше на Титанидите за търговски център, подкани с поглед още две Титаниди. — Всъщност, ще отидем трима.
Изтрополиха по дървения мост като конниците на Апокалипсиса. Конъл, който се беше вкопчил в гърба на Серпент, съжали, че няма ловджийски рог. О, Боже, каква дяволска кавалерия бе полетяла да спаси двете несретници. На задните редици от навалицата им бе достатъчна секунда, за да се отдръпнат и да се разбягате като хиени. Хукнаха кой накъдето свари. Повечето наскачаха в зловонните води на залива.
Но мнозина не успяха. Титанидите нагазиха сред тях и с голи ръце започнаха да чупят вратове.