Конъл се притесняваше, че жените може да стрелят в новодошлите, но очевидно природната им подозрителност не засягаше Титанидите. Те се озъртаха, като търсеха възможност да се измъкнат и да избягат. Тогава Серпент вдигна Конъл и го хвърли над главите на паплачта.
Той се приземи на нозе, но едва успя да да запази равновесие и пристъпи напред с бебето в изпружените си напред ръце, за да не им скимне да стрелят. С няколко залягания и скока се озова зад импровизираната барикада от багаж, където клечаха те.
Погледна русата амазонка. Сега й даде деветнайсет. Струйка кръв засъхваше на лявата й буза. Усети пристъп на гняв и му се прищя да пречука копелето, което я бе ранило. Но в момента имаше по-неотложна грижа — пистолетът, насочен към челото му. Вдигна бебето и извика най-триумфалната усмивка на лицето си.
— Здравей. Аз съм Конъл и мисля, че това е твое.
Още един от любимите афоризми на Конъл: „Никога не очаквай благодарност“. Горната й устна се изви презрително, тя кимна към по-възрастната.
— Не е мое. А нейно.
ПЪТЕПИС
Почти по същото време, когато Конъл отърваваше жените, един Ангел се яви при Чироко Джоунс във Феба.
Застанала на билото на северните възвишения, тя наблюдаваше как Ангелът се задава от юг. Зад него тъмнееше планината — четири пика с различна височина. Приличаха на счупена бутилка, забучена сред боклукчарник. Някои пък оприличаваха планината на порутена камбанария. Чироко смяташе аналогията за уместна: около нея кръжаха дори прилепи. Или поне на такива приличаха. За да се виждат от двайсетина километра разстояние, прилепите трябваше да са колкото реактивни самолети.
Чироко познаваше отлично тия места. Преди години се бе подвизавала там, но мразеше да се сеща.
Ангелът направи кръг, сниши се, сетне увисна във въздуха, размахал лъскави криле. Не желаеше да се докосва до Феба. Чироко бе наясно колко е затормозяваща маневрата, затова реши да не ги усуква.
— Конг? — извика тя.
— Мъртъв. Двеста-триста рота.
— Гея?
— Тръгна си.
Та се позамисли и му махна да отлита, кимвайки в знак на благодарност.
Изпрати го с поглед и поседна на камъка. Свали ботушите си — прекрасни, кафеникави, високи до коленете творения на Титанидите, меки и водонепропускаеми — нави ги на вързопче и ги прибра в раницата. После я нарами и пое надолу.
Само скачачите от скалите на Акапулко можеха да я изпреварят. Боса се спускаше по почти отвесната скала по-бързо, отколкото повечето човеци слизат по стълба.
От дъжд на вятър, след поредния комплимент, се бе замисляла над способностите си. Да, тя вече не е като останалите. Но осъзнаваше, че съвсем не е свръхчовек. Затова трябваше да си извлича поуки от всяка грешка, а на това Чироко беше царица. Повечето от фаловете й се губеха десетилетия назад. Длъжна бе да познава и границите, макар й обширни, на своите възможности. И сега, отстрани погледнато, изглеждаше, че прекалено бърза и рискува. А тя дори не бе ускорила крачка.
На вид Чироко бе между трийсет и пет и четирийсет години, зависи къде я гледаш. Ръцете, вратът и лицето бяха на трийсет, жилавите ръце и дългите крака трупваха пет години отгоре, а най-стари бяха очите. Трудна за преценка бе Чироко Джоунс. Изглеждаше твърде силна, но външността мами. Тя беше много по-силна.
Щом стигна хълмчетата в полите на високите скали, тя пак обу ботушите и затича.
Измина двайсет километра за малко повече от рот. Позабави се, но й се наложи да преплува три реки. За нула време изкатери планината на Конг. И пое към леговището му по широката магистрала.
Последната част от пътя Чироко измина бавно. Не че не вярваше на Ангела. Ако той казва, че Конг е мъртъв, значи е така. Но ужасната смрад навяваше неприятни спомени.
Зад извивката на скалата Чироко се озова в сумрак. На два пъти се наложи да заобикаля застаналите насред пътя двайсетметрови ромбове. Това бяха „прилепите“ — нещо като кръстоска между влечуго и градински плужек с тегло десет-дванайсет тона. С птеродактилските си прилепени към туловището криле те мязаха на прибрани циркови шатри. Можеха да прекарат в летаргия и десет хиляди рота. За да политнат се дотътряха като плужеци до някой от върховете, скачаха и се рееха с дни. Май бяха безвредни. Така и не разбра с какво се хранят или защо летят. Подозираше, че са създадени просто за пиниз. На Гея подобно предположение съвсем не бе неразумно.
Чироко стигна края на прохода и предпазливо надзърна зад скалата.
Подът на леговището отстоеше на стотина метра от нея. Едно прилично копие на обстановката, в която бе дебнал 30-сантиметровият гумен исполин от стария филм. Имаше и плитко езеро, и скални образувания, дето приличаха на сталактити и сталагмити. Както много други места на Гея, това бе бутафория.