Но руинирана. Доста от скалните образувания бяха пометени. Езерото бе затлачено с тиня, калната брегова линия бе осеяна с дълбоки три метра отпечатъци от стъпки. Водата имаше розов отенък. А в центъра на бледите, коси лъчи светлина, които се провираха под сводестия таван, се беше проснала звездата на шоуто: могъщият Конг, осмото чудо на света.
Чироко помнеше времена, когато Конг бе изглеждал и по-добре.
Лежеше възнак, заобиколен от рояци Железари, които бързаха да го демонтират.
Тълпяха се наоколо с обичайната си припряност, бързина и ефективност. Железопътна линия минаваше през южния вход на планината. Чироко знаеше, че тя се свързва с зъбчата железница, спускаща се по склона на планината, вероятно свързваща ново разклонение на пътя от Черната гора. Един влак стоеше в очакване на временната крайна гара — хромиран парен локомотив, начело на двайсет саморазтоварващи се вагона за прекарване на желязна руда от Черната гора, а сега пълни с парчета от Конг. Железарите бяха майстори на железниците.
Биваше си ги. От Конг бяха останали само главата, трупът и едната ръка. Шумни парни триони режеха огромните кости.
Страховита, но изненадваща картинка. Чироко очакваше, че Конг ще овони небесата след изминалите триста рота — почти две седмици. Не че тук не смърдеше — разнасяше се същата смрад като в добрите стари времена, когато леговището бе заринато с фъшкии. Но телесата на Конг съвсем не изглеждаха гниещи.
Това обезпокои Чироко. Добре, никой не беше казал, че Конг задължително трябва да се разлага, но все пак това си беше естествен процес.
И все пак, той изглеждаше така, сякаш се бе строполил току-що. Екипът Железари чевръсто режеше и разфасоваше туловището му.
Още хекторот и Конг щеше да изчезне.
Чироко не изпитваше чувство на загуба. Съмняваше се дали нещо някога ще я накара да съжалява за огромното идиотско чудовище. Ако някой рече да го оплаква, тя би поканила скърбящата личност да прекара година в тъмницата на Конг, да го погледа как разкъсва със зъби живи Титаниди. Огромната му глава бе извърната към Чироко. Смешно: той не приличаше на горила. Имаше муцуна на шимпанзе, с устни като от пластелин и увиснали уши. Козината му бе кафява като на орангутан и сплъстена от мръсотия.
Само две неща я интересуваха, освен добрата новина за неговата смърт. Кой го бе убил? И защо Железарите бяха вързали със здрави кабели единствената му останала ръка?
Миит, миит, миийййт!
Чироко бавно се извърна по посока на звука и забеляза малкия болекс, увиснал десетина метра над нея в една скална ниша. Той се опули насреща й замълча.
— А-ха! — рече си Чироко. — Ела, миличко — тихичко запя тя, като се катереше към него. — Ела тук, момчето ми, хайде, не се бой. — Подсвиркваше и цъкаше с език за да го подмами, но болексът пищеше и се дърпаше в нишата. Опита се да го хване, но той се мушна още по-навътре. Чироко спря, объркана за миг.
Замисли се дали да не помоли железарите за помощ. Те на бърза ръка щяха да измъкнат дребосъка. Но после я осени по-добра идея. Тя слезе долу и започна да пее и танцува.
Чироко бе добра певица, но Айседора Дънкан би трябвало да е спокойна. Вдигна такъв шум, че някои от железарите откъснаха поглед от работата си, за да продължат след миг заниманията си, констатирали още един несъмнен пример за неразгадаемото човешко поведение в своите студени, станиолени мозъци.
Скоро болексът подаде муцунка навън. Чироко затанцува вихрено. Стъкленото му око заблестя. Видя го как приготвя вариообектива си и се смъква надолу, втренчен в нея. Нито един болекс не е успял да устои на действието.
Чироко направи плонж и го сграбчи. Болексът се разпищя, но уви. Чироко знаеше, че лентата му е свършила, ако е пристигнал тук с Пандемониума. И беше сигурна, че асоцираният продуцент на гърба му отдавна е хвърлил топа. Взе каквото й трябваше и го пусна да пасе. Той вървеше заднешком и възторжено снимаше, докато не прекрачи ръба, за да се разбие в канарите. Чироко разцепи с нож кутията. Четиристотин и осемдесетте метра супер-8 филм бяха навити на макара, крехка като мидена черупка.
Издърпа няколко метра, вдигна ги към светлината и се вгледа с присвити очи. Покрай многото незначителни ясно различи две фигури, които се млатеха. Едната бяла, другата — кафява. Бялата бе на гола жена. Едва ли имаше съмнение коя е.
Не се изненада. Гея почти нямаше задръжки. Чироко си представи сцената: шашнат от появата на скверния панаир, господарят на цялата околност вероятно е бил предпазлив с петнайсетметровата самка. Конг бе програмиран да убива Титаниди и човешки мъжкари и да задържа жените. Но Гея май не е излъчвала съответния мирис. Никой от останалите щураци от Пандемониума не е ставал за храна или поне за пленник. А без това мързеливият и глупав Конг се превръща в домашно коте. Вероятно Гея едва е успяла да го предизвика.