Тичаше непрекъснато, като спираше само за да похапне. На Гея познаваше десет хиляди ядивни растения,също толкова отровни, повече от хиляда животни и дори няколко места, където самата почва ставаше за храна.
Феба не беше приятелска територия — ако въобще съществуваше вече такова понятие. Чироко се подвоуми дали да не си отдъхне преди Тетида. Будуваше вече деветдесет рота, като повечето време бе тичала.
Откри дълбок вир в зоната на здрача между Феба и Тетида. Местността бе планинска и скалиста, С изобилие от извори и сини езера. Поразтърси се наоколо и откри залежи от синя глина.
Седна, свали ботушите, натъпка в тях ризата и панталона. Натъпка ги в торбата, заедно с няколко тежки камъка. Коленичи и изцеди от широките листа лепкав сок, за да го омеси с глината.
Чироко се овъргаля, омаза се цялата в еластичната маса и се превърна се в син демон с бели очи.
Потопи в езерото връвта, която бе извадила от раницата, върза единия й край към крайбрежен храст и се потопи в езерото — сега връвта й служеше като дихателна тръба, а раницата не й позволяваше да изплува.
След минута самохипноза спеше непробудно.
Можеше да си позволи максимум три часа сън. Отвори очи в студената тъма.
Нещо се шмугна край нея — тя го сграбчи и се оттласна към повърхността. Преди да се покаже, спря и се огледа. Нищо. Доволна, Чироко изплува и погледна плячката си. Високопланинска скална змиорка, далеч на юг от нормалното й обиталище. Мина й през ума да запали огън, но се отказа и запокити змиорката обратно във вира. Нямаше за кога да я готви, а сурови бяха жилави и нагарчаха.
Синята кал, този чудесен изолатор, се отлепваше като гума, без да се лющи или къса.
Чироко бе научила много неща през дългия си живот. Едното бе, че винаги трябва да се чувстваш комфортно. А това означаваше сухи ботуши, дори да преспиш под водата. Със задоволство ги извади. Чудесна раница, чудесни ботуши. В нейната класация на ценностите сухите ботуши стояха пред храната и непосредствено преди водата.
Бързо се спретна и отново хукна.
Стараеше се да избягва Тетида. А сега нямаше как. Просна се в пограничния храсталак и огледа с малкия бинокъл околността за пясъчни духове. Тук едва ли ги има — кондензираната влага под повърхността, макар и слаба, представляваше за тях смъртна опасност. Но Чироко не би оцеляла досега, ако се осланяше само на предположенията си.
Навикът да пътува инкогнито бе граден двайсет години. Изкуството на камуфлажа бе усвоявано още толкова време. Когато боговете наистина гледат от небето — за да открият точно теб, решени да те убият — тогава си задлъжен да бъдеш пъргав и неуловим. Такава бе станала Чироко.
Прецени, че температурата на пясъка е трийсет и девет градуса.
Нищо, ще се оправи.
Пак се съблече, скъта дрехите в раницата и разрови корените на един храст, който сякаш бе изсъхнал. Но само наглед.
Когато достигна набъбналите коренища, струя вода окъпа голите й нозе. Коленичи, напълни шепи и отпи. Беше солена, но благодатна.
С ножа отдели разряза една грудка и започна да се маже с хлъзгавата жълта мъзга. Тенът й в туристическите реклами се определяше като „бронзов“. Но той контрастираше с пясъците на Тетида. Чироко се спря когато благодарение на мазилото, ухаещо на хвойна и церящо акне, не стана цялата жълто-кафява.
От дузината шалове избра два в подходящия оттенък и овърза с единия смолистата си коса, а с другия драпира раницата. Когато свърши, бе почти невидима.
Босонога се спусна по последната скала на Феба и надолу по дюните. Отново затича.
След двеста километра, вече преполовила пътя през Тетида, зърна някого.
Сметна за благоразумно да се зарови в пясъците — затаи се като морска котка на дъното на океана и зачака.
Абсолютно бе сигурна, че това е тя. Както винаги я побиха тръпки. Май започваше да превърта. Габи бе умряла на стотина километра южно оттук, преди двайсет години.
Вече не й пукаше. Чироко се изправи се, цялата в пясък. Потта, която чудесно я охлаждаше при бягането, сега се стичаше по тялото й.
Фигурата на спускащата се по дюната на около половин километър Габи трептеше в безмилостната мараня. Гола, както винаги й се явявваше. И защо не? Защо един призрак трябва да е облечен? Плътта й бе млечнобяла. Отначало това стресна Чироко — Габи сякаш бе обезкървена. После се сети, че това бе тенът й по рождение. Тук, на колелото, двете с нея бяха единствените хора със загар в един свят на блед слънчев светлик.
— Ти си в безопасност! — извика Габи, която все още се приближаваше.