Отгърна леко одеалото и пак се взря. Дребосъчето едва би запълнило дланта й. Погледна я с бледосините си очи и се усмихна. Имаше само два зъба. Протегна малката си ръчица.
— Ма-ма! — рече то и загългука щастливо.
Това бяха границите на комуникативните му възможности. Учеше се да ходи и да говори. Етап, непознат на Титанидите, които прескачаха бебешкия период и повечето от онова, което хората смятат за детство. Часове след раждането си прохождаха, а малко след това и проговаряха.
Имаше още нещо, на което човеците трябваше да се учат, за разлика от Титанидите. Валия се извърна и подаде младенеца на майка му.
— Памперсът на това нещо пак се напълни.
— Хей, Валия. Моля те! Неговият памперс. — Робин го пое.
— Съжалявам. Точно сега полът му изглежда съвсем неуместен.
Робин горчиво се засмя.
— Бих искала да си права. Но на практика това е всичко, което е важно за него в този гаден свят.
На Валия не й се впускаше в подобни разговори. Обърна се и пак се замисли за Крис. Хубаво би било да го види. От последната им среща бяха минали почти десет хиляди рота.
Серпент (Два бемола Миксолидийско Трио) Мадригал бе виждал Крис нееднократно през тези десет хиляди рота. С него прекарваше повече от времето си.
Смяташе се за невероятен късметлия. Макар Крис да не участваше в триото, което му даде живот, той се държа като негов баща през първите четири години. Серпент си имаше и баща-Титанида, и две майки: негова задна-майка бе Валия, а предната му майка сега бе мъртва. Но никой от родителите му не приличаше на Крис. Серпент знаеше, че при хората бащинството е различно. Достатъчно бе да погледне веселото идиотче в ръцете на Робин, за да разбере защо е така. Но въпреки своята краткотрайност, детството на Титанидите бе факт и доста се различаваше от зрелостта. Щом пораснеха, Титанидите ставаха по-сериозни — според Серпент по-тържествени. Прекалено тържествени и сериозни. Губеха много от игривостта си.
И с хората ставаше същото, но те не се отчайваха. Нито един баща-Титанида не би го научил на бейзбол, защото Титанидите обичаха надбягванията, а останалите спортове им бяха чужди. Двамата с Крис с триста зора организираха различни лиги, като се започне с бейзболната и футболната и се свърши с хокейната. Оказа се, че Титанидите, отраснали с колективните спортове, не ги забравяха и в зряла възраст. Серпент бе най-добрият в „Гръмотевичните“ от Ключ „Ми“, шампионите по крикет в Хиперионската лига.
Имаше много причини да разговаря с Крис. Едната беше последната му идея за Световната купа. Допреди четири години тя се провеждаше на Земята, независимо от войната. Мачовете се играеха из цялото земно кълбо, за по-голяма безопасност. И все пак, три от тях свършиха преждевременно — стадионът, играчите и феновете бяха изпепелени. Накрая за домакин на Купата се кандидатира Източен Сибир.
Но през тази година, годината на Световната купа, бе изключено тя да се организира на Земята. Там вече нямаше стадиони. Оставаше вариантът Гея. И Серпент бе замислил нещо.
Тази мисъл така го развълнува, че той се забърза, ала само за да се сети за стотен път за техния подклисар. Забави крачка и хвърли кос поглед на тая, дето се татрузеше до тях, наместо спокойно да язди.
Той беше й предложил да язди, нали?
Изсумтя. Сама си е виновна, че краката й са отекли.
Това, че краката й бяха отекли, беше направо дреболия. Подобно на майка си, Нова нямаше особени задръжки. Сега бе готова да експлодира.
Само преди година тя познаваше живота в детайли, познаваше всяка гънчица на света. Разположеният в точката на Лагранж-2 Ковън бе стабилен, постоянен и реален. После Съветът реши се местят. Прекалено много колонии от О’Нийл бяха унищожени. И следващите ходове на манияците от Земята бяха непредвидими. Ето защо след съответната подготовка мощните двигатели заработиха. Вещиците от Ковън се понесоха към Алфа от Кентавър.
В началото на годината Робин бе Черна Мадона. Сега тя беше нищо. Измъкнала се на косъм от екзекуцията, майка й нямаше шансове за връщане назад. Шеметното й падение повлече надолу и Нова, която се превърна в същество без родина. Целият й дом бе опътувал към звездите.
Освен това, разбира се, съществуваше той.
Ама че начин за обобщение, помисли си тя. Това ужасно нещо влачеше подире си цяла серия нови местоимения. Той. Негов. На него. Тия думи нараняваха слуха й подобно на сатанински смях.
А сега пък и това кошмарно местенце.
Още с пристигането на двете с Робин им се наложи да бранят живота си. Изтрепаха стотина човека. Мащабите на кланицата я потресоха. Досега не й се беше случвало да убива. Знаеше как става, но откри, че теорията и практиката коренно се разминават. Дни наред беше като болна. Не минаваше и час пред очите й да не изникнат купищата окървавени трупове или глутниците от малолетни, разкъсващи дрехите на мъртъвците.