— Тя идва насам?
— Конъл ги води. С тях са и няколко Титаниди. Какво има? Не ги ли искаш тук?
— Не е там въпросът. Ще е чудесно да я видя пак. Но никога не съм го очаквал. — Огледа кухнята. — Чудех се само дали ще ми стигнат провизиите. Може би трябва да отскоча до Хуа и да видя дали нямат нещо…
Чироко се засмя и го прегърна.
— Не се престаравай, Крис — каза тя и го целуна. — Титанидите са по-добри домакини от теб, пък и им харесва.
— Добре. Какво искаш да правиш? — Той я прегърна и с лекота я вдигна.
— Първо да махнем този бекон, преди да е изгорял. Реших, че не съм чак прегладняла.
— Нима?
— Е, не точно по този начин. Поне докато търчах през това вонящо колело и не виждах друго, освен железари. — Тя пъхна длан помежду им, плъзна я надолу към слабините му и го притисна. — Изведнъж домошарското ти лице започна странно да ме привлича.
— Това не е моето лице, стара жено.
— И то ще свърши работа — каза тя и отново го притисна.
След навъртането на сто и трийсетия лазарник отегчението се превърна в един от основните страхове на Чироко. Тя бе пощадена от опустошенията на старостта, от притъпяването на усещанията и оглупяването. Но може би някой ден щеше да й втръсне да изпълнява древния ритуал на съвокуплението. Това щеше да е денят, в който тя ще е готова да умре.
Но дотогава имаше време.
Намираха се в гнездото на гарван — таванско помещение над главната къща в Таксидо Джанкшън. С прозорци на всяка от шестте стени. Със стълби надолу към третия етаж и към камбанарията на Крис. Двайсет и пет въжета минаваха покрай едната стена, през дупки в пода и тавана.
— Йе-хуу — изкрещя Чироко и протегна ръка към въжетата. Избра едно и го дръпна. Най-голямата медна камбана нейде над главите им нададе радостен звън.
— Хубаво е, нали? — извика Крис и се стовари върху й.
— Бих казала триж по-хубаво — отвърна Чироко и дръпна още на два пъти въжето. После го обви с ръце и крака и го прегърна с все сила.
Животът на Гея имаше своите добри и лоши страни. Някои неща, като непроменящата се светлина, Чироко вече едва ли забелязваше. Редуването на деня и нощта беше само блед спомен. Едно от добрите неща, на които бе свикнала, беше ниската гравитация. Забелязваше я само когато правеше любов. Дори мъж като Крис бе лек като перце. Вместо да се превръща в смазваща тежест, тялото му беше топло и уютно. Можеха да си лежат така с часове, ако искаха. И тя обичаше това усещане. Щом мъжът веднъж проникнеше в нея, тя мразеше да се разделят.
Крис се надигна леко и я погледна.
— А каза ли нещо за… — Не довърши изречението, но както и да е. Чироко бе наясно какво има предвид.
— Нищо. Нито дума. Но знам, че наближава, и то скоро.
— Откъде знаеш?
— Не знам. — Тя сви рамене. — Наречи го шейсетгодишна интуиция.
— Доста вода изтече, откакто навърши шейсет.
— Моля? Сега съм на два пъти по толкова плюс десет.
— Значи си два пъти по-секси плюс десет отгоре.
— Дяволски си прав. Аз…
И двамата го чуха в един и същи миг. Недалеч се извисиха в хор гласове на Титаниди. Крис я целуна и отиде при прозореца с изглед към моста. Чироко се извъртя настрана и го погледна. Хареса й това, което видя, но се чудеше как ще го възприеме Робин.
От кръста надолу Крис беше най-косматото човешко същество на света. Сякаш носеше панталони от меча козина. Светлокафява, с цвета на косата му, дълга не по-малко от четвърт метър. Мека и тънка, най-хубавата козина, о която да си отъркаш босите крака.
Крис се превръщаше в Титанида. От петдесет хиляди рота насам. Сега по гърдите и ръцете нямаше нито косъм. Лицето му бе гладко като на момче — брадата му спря да расте преди години. Тук-там имаше и други неща, които сто на сто ще шокират Робин… Например опашката. Месестата й част беше само педя, но Крис я махаше и развяваше дългата й грива като игрив жребец. Самодоволно горд с нея, той не можеше да я командва повече от едно куче. Тя се мяташе насам-натам, докато той наблюдаваше как групата прекосява моста. Обърна се усмихнат.
— Те са! — извика той и дългите му уши щръкнаха над темето. Чироко се върна век и четвърт назад, към един филм, който дори тогава беше остарял: за палавите рисувани момчета, дето се превръщат в магарета. Малкото дървено човече, майка й, която я държеше за ръка в тъмното… но не успя да си спомни заглавието.
— Ще отида да ги посрещна — заяви Крис и заслиза по стълбата. Спря се, за да попита: — Ти ще дойдеш ли?
— След малко. — Когато остана сама, седна на големия, натъпкан със слама чувал, който им беше служил за легло. Отметна гъстите побелели коси от лицето си, протегна се и погледна през прозореца насреща.