Там зърна Габи, която седеше на един клон на нивото на камбанарията. На не повече от петнайсет метра разстояние.
— Добре ли беше? — попита.
— Да. — Чироко не усети притеснение или срам, когато осъзна, че Габи може би стои там отдавна.
— Трябва да внимаваш с него. Той е в голяма опасност.
— Какво мога да сторя?
— Има някои неща, които не знам. — Изглеждаше тъжна, после се поокопити. — Чуй две неща — рече Габи. — Първо, той е бащата и на двете деца. Може би и той ще го научи, защото Робин вече е съвсем сигурна.
— Крис?
— Да. Ще видиш. За Нова, как да е. Но и момчето е негово.
— Момче ли? Какво момче?
— Второ — продължи Габи. Засмя се. — Момичето ще те подлуди, но приеми нещата. Заслужава си усилията.
— Габи, аз… — Чироко въздъхна, а Габи направи кълбо и се гмурна в езерото. Видя я как се стрелна към дъното, изопната като струна, сетне видението изчезна в синевата.
Дълго се ослушва, но плясък не се чу.
ТРИ
Празненството бе спретнато от Титанидите. Ликуващите им песнопения заблудиха Робин, че те не загряват колко са обтегнати отношенията между човеците. Не беше права. Титанидите бяха по-наясно от Робин какво става, но знаеха, че не е по силите им нещо да променят. Така че бяха възприели старата изпитана тактика, печеливша повече от век. Оставиха човешките дела на човеците.
Робин бе забравила за кулинарните чудеса на Титанидите. Скоро след завръщането си в Ковън, преди раждането на Нова, трупна двайсет килограма. С безмилостни диети успя да ги свали и опази линията дванайсет години.
В един момент загуби интерес към храненето. Пет години нищо не й костваше да остане слаба. Дори се налагаше сама да се подсеща, че все пак трябва и да се яде. Нищо не й се услаждаше. Сега се чудеше дали няма пак да пази диета заради всички тия специалитети в огромните дълбоки блюда.
Събирането бе необичайно безрадостно, крехко. Крис, Чироко и Конъл често се усмихваха, но рядко говореха. Нова, разбира се, бе замъкнала чинията си в най-отдалечения ъгъл на стаята. Ядеше с настървение, като животно, и не сваляше очи от Чироко.
— Нова — извика Робин. — Ела, седни при нас.
— Предпочитам тук, майко.
— Нова.
Момичето се намръщи, но дойде с провлечена походка. Робин се питаше докога ще трае това. Добродетелта на послушанието бе силно заложена в детето на Ковън, където семействата доста се различаваха от традиционния земен модел. Нова дължеше на Робин пълно подчинение до двайсетия си рожден ден и уважение впоследствие. Година или две… на Гея това нямаше особено значение.
Имаше и малки проблясъци. Откакто бяха пристигнали в Таксидо Джанкшън, двете с Нова не се бяха сбивали. И Робин беше благодарна за това. Сбиванията й късаха сърцето. Боят беше средство да се разбере кой е прав, а Робин вече едва ли беше наясно.
Всъщност Нова не бе изрекла и десет думи откакто пристигнаха. Седеше безмълвна, загледана или в ръцете си, или в Чироко. Робин проследи погледа на дъщеря си, втренчен в Магьосницата — не, поправи се сама — в Капитана, сетне отново се взря в Нова.
Велика Майко, спаси ни.
— Наяде ли се, Робин?
Объркана, Робин се съвзе от смайването и се помъчи да се усмихне. Натопи лъжицата в купата с бебешка каша, забъркана от Титанидите, и я пъхна в устата на Адам.
— Аз ли? Аз — да, но виж той…
— Можем ли да си поговорим? На четири очи.
Робин жадуваше за същото, но внезапно се уплаши. Избърса устата на Адам и махна неопределено с ръка.
— Разбира се, веднага щом…
Но Чироко вече бе взела от нея бебето и го подаваше на Крис, който изглеждаше много доволен.
— Хайде. Крис ще го подандурка, нали, стари приятелю?
— Разбира се, Капитане.
Чироко хвана Робин за лакътя, внимателно, но настойчиво. Малката вещица се предаде. Тя последва Чироко през кухнята, сетне по една от почти полегатите пътеки с перила, която ги отведе към отделна постройка, наполовина скрита от клоните. Петоъгълна, от дърво. С толкова ниска врата, че Чироко трябваше да се наведе, за да влезе. И само два пръста над главата на Робин.
— Това е необикновено място.
— Крис е необикновен човек. — Чирико запали газеника и го постави на масата насред стаята.
— Разкажи ми за него. Валия ме предупреди, че се е променил, но никога не съм… — Робин се спря, заинтригувана от интериора.
И петте стени бяха от мед. С изчукани върху тях стотици рисунки, някои — познати на Робин, други — доста странни. И въпреки това, те я подсещаха за отдавна погребани неща.
— Какво е това? — прошепна тя.
Чироко посочи най-голямото пано. Робин се приближи и видя стилизирана жена, примитивна и ъгловата като йероглиф. Беше гола, бременна и триока. От глезена към срещуположното й рамо се увиваше змия, за да мине отзад през тила и да стигне до лицето. Робин гледаше змията без да мига.