Дали й вярва? Имаше много „за“ и „против“. Навремето Магьосницата бе върла алкохоличка. Дали бе излекувана, ама истински? Дали ако нещата тръгнат на зле, тя отново не ще потърси утеха в бутилката?
Робин пак я погледна. Не, няма. Не знаеше защо, но наистина беше сигурна. С тази жена бе станала коренна промяна.
— Вярвам, че ще удържиш на думата си. И че обещаеш ли нещо, мога да разчитам на тебе.
— Стига да съм жива.
— Вярвам, че ще сториш онова, което сметнеш за правилно.
— Правилно, но за кого? За теб, за мен или за всички? Не винаги е едно и също.
Робин знаеше това, но пак се замисли.
— За всички. Мисля, че ще ми кажеш, ако това, което смяташ за най-добро, ще ме нарани.
— Да.
Продължиха мълчаливо още известно време, сетне Чироко се полуизвърна и махна на Робин да я последва. Точно тук пътеката бе достатъчно широка за двама. Тя хвана Робин за ръка и двете тръгнаха заедно.
— Вярваш ли ми, ако запазя тайна?
— Разбира се.
— Не се изразих правилно. Има неща, които се налага да пазя в тайна. Не мога да ти кажа защо. Отчасти заради старото златно правило на така наречените разузнавачи. „Онова, което не знаеш, няма как да го издадеш.“
— Говориш сериозно, нали?
— Не си играя игрички, дете. И тук, също като на Земята, се води война. В някои отношения също толкова гнусна.
— Да. Вярвам ти. Поне докато не науча малко повече.
— Това е достатъчно. — Чироко спря и я извърна с лице към себе си. — Просто се отпусни и погледни в очите ми, Робин. Искам те напълно отпусната. Отпусни всеки мускул и ще почнеш да заспиваш.
На Робин не и беше сефте да я хипнотизират, но никога с такава лекота. Чироко не говореше много, не използваше други инструменти. Просто гледаше Робин в очите и зениците й станаха големи като Морето на Феба. Тихо измърмори нещо, докосна бузите й с длани и Робин се отпусна.
— Позволи на очите си да се затворят — каза Чироко и Робин я послуша. — Ще заспиш, но не е нужно да заспиваш дълбоко. Ще усещаш нещата, ще ги помирисваш и чуваш, но няма да виждаш нищо. Разбираш ли?
— Да.
Робин усети, че се повдига. Беше хубаво. Усети вятъра да шумоли из дърветата. Носеше се дъх на презрели ягоди. Усети как подскача при тичането на Чироко по пътеката. След това беше обърната. Това продължи неизмеримо дълго, докато не загуби всякакво чувство за ориентация.
Хич не я беше грижа. Усети силните ръце на Чироко под гърба си и под краката си, усети как твърдите мускули на стомаха й се притискат до бедрата й, подуши далечния, леко сладникав дъх, който свързваше с Магьосницата. В съзнанието й изплуваха приятни фантазии. Твърде дълго бе живяла без любовница.
Чувстваше се добре. По-добре, отколкото тогава… през онези далечни дни, когато плаваха по Офион със седмина приятели към неизвестната съдба.
— Нова не спеше, когато те събудих — каза Чироко.
— Нима?
— Да. Последва ни по стълбите. Гледаше ни през прозореца. Мислех, че ще ни проследи, но не го направи.
— Тя не е глупачка.
— Виждам. Тя е… трудна.
Робин се засмя.
— Сигурно и ти щеше да си трудна, ако те бяха низвергнали от дъщеря на Девата до парий и беглец.
— Защо дойде и тя? Нова май те мрази.
— Мисля, че ме мрази донякъде. Провалих се тотално, паднах толкова ниско… че сякаш повлякох и нея. — Робин замълча, учудена, че говори за тези неща без болка, после си спомни, че е хипнотизирана. Така бе добре. Тези истини трябваше да бъдат изречени.
— От послушание ли дойде? Май не е в стила на Нова.
— Ти не познаваш Ковън. Беше задължение… и страх. Едва ли възлюбените ми сестри ще оцелеят. Мисля, че ще замръзнат. Но когато се постави въпросът, аз нямах право на глас. И според Нова няма да успеят с преместването. А и… тя май нямаше голям избор. Беше ни трудно. Деветдесет дни след като разкриха Адам, с нас беше свършено. Третото око спаси живота ми, но само толкова.
— Защо и тя трябваше да тръгне? Детето беше твое.
— Това нямаше значение. Тя е особена. Разбра за Адам когато той бе на шест месеца. Опита се да го убие. Аз я спрях. После заедно го укривахме, макар да знаехме, че скоро ще ни разкрият. Накрая така и стана. Използвах всяка капка от бившия си престиж, за да се кълна, че е момиче. Никой не провери, но всички знаеха.
— Какво имаш предвид с това „особена“?
— Единственото дете на Ковън, което има брат. Виновна само поради връзката с мен, голямата грешница. — Тя въздъхна. — Не са ли чудесни хората?
— Навсякъде са еднакви.
Чироко замлъкна за миг. Странна мисъл мина през ума на Робин. Къде ли беше Адам? Чироко го носеше на тръгване. Сега носеше нея, а за това й трябваха и двете ръце.
Не се тревожеше. Тя наистина вярваше на Чироко.