Дванайсетте му апостоли неизменно го следваха. В сравнение с тях Лутер бе хубавец.
Те бяха зомбита, а Лутер някога бе пастор Артур Лундквист, от Обединената американска лутеранска църква в Урбана, Илинойс. Урбана отдавна бе разрушена, унищожен бе и пастор Лундквист, поне в по-голямата си част. Парчета и някои негови чаркове навремето бяха принадлежали на други хора — Гея създаваше своите Свещеници от онова, което имаше под ръка. Но сегиз-тогиз блуждаеща мисъл за дома преминаваше през тъмния му мозък, мисъл за жена му и двете му деца. Тя го терзаеше и го караше да работи още по-ревностно за делото на Бога. Иначе мозъкът му постоянно се проветряваше заради прободната рана, на която дължеше и характерната усмивка, и начина на говорене. Те също го тормозеха.
Лутер се отправи към края на зоната на смъртта, която водеше към квартала на Свободните жени. Очите му оглеждаха укрепленията. Не се виждаше никой, но знаше, че са там и го наблюдават. Стоеше предизвикателно, надменно с ръце на хълбоците.
— Уагове на Бога! — извика той. Поради липсата на лява буза имаше проблеми с изговарянето на някои съгласни.
— Аж шъм Луте! Тук шъм ш божествена мишия!
Една стрела профуча в ниска траектория и се заби в гърдите му. Отпред останаха да стърчат само перата, а острието го прониза. Лутер дори не си направи труда да я пречупи, нито пък отмести ръце от кръста си. Една от Свободните жени изтича от прикритието си към моста с горящ факел в ръка. Хвърли го върху мазнината, която бяха разлели още при първите слухове за идването на шайката на Лутер в Белинзона. Пламъците облизаха моста. Жената побърза пак да се скрие.
— Едно дете е дофедено тук… преди фного… няколко рота. Бог има нужда от тофа дете. Бог ще дари ш ушмифка тази, която ни каже нещо за тофа дете. Елате, елате и получете милостта му!
Никой не притича, за да получи божията милост. Лутер го беше очаквал, но все още се вбесяваше. Започна да вие. Да крещи скверни слова към горящия мост. Скоро от окото му засълзи кръв, а от приплеснатата страна на лицето му потекоха лиги и храчки. Расото потъмня от влага на хълбоците. Лутер имаше силата, силата, която нарастваше. Падна на колене, протегна ръце към небесата и запя:
„Румена и свежа е нашата богиня!
Със меч и щит е тя непобедима —
прекъсва нишката на ужасните беди
и жъне ли жъне славни победи!“
Стих след стих гъгнивият Свещеник изстрелваше химна, като със съскащ бас заместваше забравените думи. Не думите имаха някакво значение, а Силата и той я усещаше за кой ли път след възкресяването. Изпружи се при спомена за дните, когато изричаше молитви от амвона. Тогава бе същински гръмовержец, ала нищо не можеше да се сравни със сегашния му облик. Бог щеше да се гордее с него. Зад него дори проядените от червеи зомбита се раздвижиха. Те скимтеха, сякаш се опитваха да пеят, а провисналите от ужасяващите им усти езици се поклащаха в такт с телодвиженията.
И тогава се появи тя, самотната Свободна жена, която се изправи и захвърли оръжието си. Ухилена, с горящи и празни като в сън очи.
Свободните жени пищяха. Започнали бяха да пищят с началото на зловонния химн на Лутер и сега удвоиха усилията си. Не скимтяха от страх — въпреки че всички бяха ужасени до дъното на душите си, — а просто такава им беше тактиката за отблъскване на Силата. За да се спасят болшинството бяха запушили с памук или восък ушите си, подобно на спътниците на Одисей. Лутер се надсмиваше над усилията им. Знаеше, че бъркат, защото със запушени уши са по-уязвими: не чуват зова на колектива, звука на солидарността, който бе единствената истинска отбрана срещу Лутер и хората му.
Жената тръгна напред. Една стрела я последва, но изпратена от треперяща ръка, пропусна целта си. Същото стана и с втората стрела. Третата я улучи в гърба. Присви се, но продължи да върви.
Свободните жени не стреляха от презрение или защото я смятаха за предател. Прекалено добре познаваха Силата на Лутер да забаламосва жените. Стреляха, защото смъртта бе милостивата алтернатива.
„Старият злобен враг, заклел се да ни озлочести
се е въоръжил с угроза и лукавство, и пъргавина за битката.
На Земята няма равен нему!“
Тя потъна в пламъците.
Настигнаха я още две стрели. Жената рухна на колене, косата й изгоря като хартия. Продължи пълзешком, цялата почерняла. С мъка се изправи и оглушала, заслепена, закрачи през горящата целина под нозете й. Политна назад и се претърколи през моста във водата.
Лутер спря да пее. Наблюдаваше с усмивка как половин дузина Свободни жени се измъкнаха от скривалищата си и хукнаха напред, криейки лицата си от изгарящия дъх на пламъците и от неговото собствено ужасно присъствие. Някои кръстосаха пръсти и това го изуми най-много. Нима наистина вярваха, че така ще се предпазят от него?