Издърпаха своята сестра с въже върху кея. Все още бе жива. Но дори да беше мъртва, те щяха с още по-голяма решимост да излязат, за да приберат трупа. Така тя получаваше право и след смъртта си да остане мъртва.
— Бог ще те дофърши! — изкрещя Лутер, после се извърна към шайката си. — Андрю, Джон, Тадеуш! Фил… Юда! — пет зомбита пристъпиха напред, включително и Филип, който поради беглото споменаване не бе наясно дали и той е бил повикан. Лутер припряно му махна да се върне. Винаги се обръщаше към тия четиримката щом имаше да се върши работа по една твърде прозаична причина. Можеше да произнася без грешка само техните имена, за разлика от тези на останалите две трети от неговите последователи.
— Фърфете след неферниците — нареди им той. — Пометете грешниците! Огънят на отмъщението ще ифпепели ония, дето не познават Бога, дето не се потчиняфат на шловата му! Пърфи Тесалонци! Едно! Осем до дефет! Фърфете, последофатели мои!
Лутер ги наблюдаваше как навлизат сред пламъците. Те безмълвно пренебрегваха забиващите се в тях стрели, както и факта, че горяха. Тъй като вече бяха мъртви, това едва ли имаше значение за тях.
Бившият пастор Лундквист се извърна настрана. Вече не усещаше болка, нито ни най-малко съмнение, ала понякога го налягаше такава мъка, че започваше да се щура в мрака като сакат и глух слепец. Първо, измъчваше го гледката на Юда, който вървеше към своята гибел. Това май бе дванайсетият „Юда“, когото губеше. Кой знае защо нещо го подтикваше винаги да избира за Юда най-едрите, най-яките и неразпарчадосаните екземпляри.
И още нещо. Колкото и да се напрягаше, си нямаше и на идея кои бяха тия тесалонци.
Навикът го отведе извън града, на пътя към старото гробище. Не очакваше да намери нещо.
Но извади късмет.
Имаше шест погребални пирамиди, готови за възпламеняване, имаше и прясно разровена пръст. Гробарите явно се бяха уплашили от Лутер и се бяха разбягали преди да изгорят труповете. А можеше ли да се смята, че някой е бил погребан наистина?
Почти всички в Белинзона бяха съгласни относно две неща — смъртта и лудостта. Лудите ги оставяха на свобода докато не започнеха да буйстват. А мъртвите ги погребваха незабавно. Пред лицето на смъртта примирието надделяваше и само тогава в Белинзона се проявяваше духът на единство. Всички се обединяваха, за да закарат мъртвите до гробищата, където ги изпращаха с церемонии, заимствани от индусите от поречието на Ганг.
Това не винаги е било така. В град, в който почти никой няма роднини, мъртъвците са били оставяни на произвола на съдбата. Гниели са със седмици, преди някой да се отврати дотолкова, че да ги изрита във водата.
Но тогава те се надигали, катерели се по лодките и се криели по тъмните кьошета. Така стражите и Свободните жени били принудени да ги погребват.
Мъртъвците обаче почнали да се измъкват и от гробовете. И така, единственото сигурно решение беше кремацията…
— Тряфало е да запалят огньофете! — Лутер доволно се изкиска и нареди на останалите Апостоли: — Донесете телата.
Вартоломей и Симон се заровиха в калта и довлякоха един разчленен труп. Някои хора си въобразяваха, че могат да метнат системата, но на Лутер тия не му минаваха. Дори това бе по силите на могъщия бог.
Материалът бе сравнително пресен, като се изключи един, явно бе престоял екземпляр. Имаше и един в бял саван: богаташ, като се имат предвид цените на платовете в Белинзона. Останалите бяха голи. Лутер отви лицето на богаташа и веднага позна в него Юда Искариотски.
Тихичко подсвирна. Това бе нищо в сравнение със свещеното изсвирване, предназначено за Свободните жени — възкресяването бе рутинно занимание като правенето на палачинки, да речем. След съответната настройка Лутер щеше да коленичи пред всеки и да го целуне по ледените устни. Стори го когато Симон съчлени и последния труп.
След няколко минути започнаха да отварят очи. Апостолите им помогнаха да се изправят, докато Лутер ги оглеждаше с око на познавач. Негърката ще е Тома, реши той. А китаецът е идеален за Йоан. Полът им приживе не беше от значение. И без това само след седмици щеше да е почти невъзможно да се определи.
Новите седем зомбита се олюляваха. Трябваха им десет-двайсет рота, за да достигнат пълната си мощ. А на съчленения — и повече. Лутер щеше да ги пренесе в горите и да остави при тях двамата Апостоли, дето бяха в повече, за да ги поведат към Пандемониума. В свитата му винаги влизаха точно дванайсет Апостола.