— Вярвам ти. Мнението на околните никога не е било особено важно за теб.
Тя се усмихна и за миг отново изглеждаше на деветнайсет.
— Благодаря ти. За момент тяхното мнение беше много важно. Но когато той се появи на бял свят, аз се вгледах в себе си. И все още продължавам.
— Обичаш ли го?
— Не. Много съм привързана. Бих умряла, за да го защитя. Чувствата ми към него… Крис, думата „двойственост“ просто не може да ги изрази. Май наистина го обичам. — Тя отново въздъхна. — Вече се разбираме с Адам и се надявам, че ще бъда добра майка.
— Не се и съмнявам.
Робин отново се намръщи и прокара ръка през косата си.
— Тогава защо ти е Адам? — попита тя.
— Във всеки случай не за да го спася, защото не съм допускал, че той има нужда от това. — Лицето му за момент помръкна. — Ще призная, че се притеснявам от Нова.
— Тя самата едва не го уби.
— Това не ме учудва. Твърде прилича на теб от едно време.
— Аз бях по-лукава. За разлика от нея, аз щях да успея да го убия. А тя не успя защото всъщност не искаше да го убива. Направи го така, че да я хвана. Така тя изразяваше болката си и искаше да види дали наистина ще я спра.
— Мислиш ли, че сега тя не е заплаха за него?
— Напълно. Тя даде дума. А ти си спомняш какво беше за мен клетвата, нали? Е, аз бях определено по-безцветна в сравнение с нея. — Тя се пресегна към свещта в средата на масата и я отмести настрана. — Може би все пак ще ми кажеш защо го искаш.
— Защото съм му баща. — Пое си дълбоко въздух. — Правя го поради невежество. Не знам как изглежда едно семейство на Ковън. Как ли стоят нещата щом няма мъже? Жените ли се? Имат ли децата по двама родители?
Робин се позамисли и на лицето й се изписа гримаса.
— Говорих навремето с Габи за тия неща и тя ми разказа за хетеросексуалните обичаи. Накрая реших, че между двете системи няма особена разлика. Процентното ви съотношение на двойките, ергените и кръшкачите е горе-долу същото като при нас.
— Ами разведените родители, които отглеждат сами децата си? — каза Крис. — Ръстът на разводите там, където аз израснах, беше невероятен. Но аз говоря за моето отглеждане, моите чувства на… Както и да е, според мен бащата е отговорен пред своите деца.
— А какво ще кажеш за Нова? Тя също е твоя.
— Боях се, че ще ме попиташ за това. Тя вече не е дете. Но все още е част от мен и ще намерим общ език.
Робин се засмя.
— Май прискърца със зъби — каза тя. — Затова се чудя дали сам си вярваш.
— Няма да е лесно, признавам.
— Не се притеснявай. Нова има качества, но лесното харесване не е едно от тях. Но както и да е… Да си минем на въпроса: защо искаш Адам? Само защото си му баща?
Крис разпери ръце на масата и ги погледна — големи, загрубели от работа и безплодни.
— Не зная дали ще мога. — Усети, че едвам сдържа сълзите си. — Притеснен съм… Аз… глождят ме съмнения. — Той посочи ушите си, полускрити от косата. Бяха дълги и остри. — Променям се. Исках го и преди, и сега… поне така мисля. Малко е късно за връщане назад. Аз и Валия… о, господи, не мога да говоря за това. Все още не.
Закри лице и заплака. Май нямаше начин да й обясни.
Не знаеше колко дълго е плакал. Когато я погледна отново, тя леко му се усмихна, по-скоро окуражително. Крис избърса сълзите си.
— Чувствам се измамен. Имам Серпент и го обичам силно. Обичам Титанидите. И аз самият един ден ще се превърна в Титанида.
— Кога?
— Това е част от моите съмнения. Процесът е мистериозен. Трае дълго и започва да става болезнен. Смятам, че сега мога да спра и завинаги да остана нещо средно между човек и Титанида. Виж, Робин, Титанидите не са хора. Хем приличат, хем са различни, но не са човеци. Деветдесет и девет процента от мен искат промяната. Но оставащият един процент се бои до смърт да престане да бъде човек.
— Значи ти си този, който се откъсва.
— Мисля, че това обобщава нещата.
— Адам е твоята връзка с човешкото.
— Да. И аз съм негов баща, независимо колко заобиколно е станало това.
Тя се изправи и пак отиде до стената. Крис взе свещта и я последва. Робин нежно докосна изчуканата мед.
— Харесва ми.
— Благодаря ти.
— Отначало си мислех, че няма да ми хареса. — Тя погали очертанията на медната Робин, местейки пръсти по издутия корем. Обърна се към Крис.
— Защо си ме изобразил бременна?
— Не зная. Беше несъзнателно решение.
— Ти си оставил… — Тя сложи длан на собствената си утроба, там, където преди бе ужасяващата татуировка, чудовището, предизвикателните и отчайващи драсканици на едно гордо дете. Фонтанът ги бе измил от плътта й. Сякаш никога не са съществували.