Нова го замери с пистолета. Жалко, че това не беше майчиният й Колт, а някакъв си нов, олекотен модел. Той отвори дупка в бузата на зомбито и оттам рукнаха червеи.
Нова хвана леглото и го вдигна. Зомбито го отблъсна настрана.
Сега Нова вече се свличаше и нямаше начин да се спре.
Замери го с лампата, вазата, таблата на леглото, а изродът все настъпваше. Конъл бавно се придвижваше отзад, но онова вече се надвесваше над нея, а тя бе притисната в ъгъла. Ръката й шареше за оръжие. Без значение какво. Успя да намери нещо и го хвърли.
И зомбито се строполи точно в мига, в който на вратата цъфна Крис.
Видя как Крис го ритна, докато падаше, видя го да се нахвърля… после се спря. Намръщи се и Нова се зачуди какво ли има, след това осъзна, че Крис недоумява защо нещото не се съпротивлява. Удари му още един шут. Зомбито се прекатури на една страна. Сребристите змии, които го съчленяваха и раздвижваха, бяха неми и безжизнени.
Крис коленичи пред нея. Виждаше го като в мъгла. Той огледа ръката й и май остана доволен, че раните не са смъртоносни, после сложи големите си длани върху раменете й и я погледна.
— Ще се оправиш ли?
Тя успя да кимне и той се измъкна. Чу го да казва нещо на Конъл, нещо за Адам, после го чу да си излиза.
В стаята сякаш нямаше нищо друго, освен мъртвеца. Не можеше да откъсне очи от него. Разделяше ги само метър разстояние. Несъзнателно краката й заотстъпваха настрана. Гърбът й се плъзна покрай стената, а краката не спираха, докато Нова не се лашна в нещо меко. Лошо. Тя въобще не бе имала предвид нещо меко, твърдите стени и твърдият под бяха нещо далеч по-добро. Изпищя. Това бе плах, изплашен, немощен писък и тя съжали, че го е надала, но фактът си беше факт. Вече знаеше, че се е натъкнала на Конъл. Грубата тъкан на палтото му ожули раменете й и тя се почувства по-добре. Стопли се. Нещото, което я бе сграбчило, беше ужасно студено, а сега и на нея й беше ужасно студено.
Седна, треперейки, а Конъл загърна раменете й с палтото си. От другите стаи долитаха викове и тропот. И Нова знаеше, че трябва да се притече на помощ на останалите. Но седеше тихо докато Конъл свали ризата си и я уви около разкървавената й ръка. Докато той се грижеше за нея, Нова чу чаткането на копита на Титаниди и звуци, които би трябвало да са бойни викове.
После се опита да стане и усети, че увисва на ръката на Конъл, който се спря, изчака я да стане и я изведе от стаята. Тя не откъсваше поглед от нещото на пода.
За смъртта на зомбито нямаше никакво разумно обяснение.
Мъртво? Е, по дяволите, помисли си Крис. Разбира се, че е мъртво, те по начало са си мъртви, но това никога не ги беше спирало в миналото.
Искаше да рита тая гнус, докато се размаже по стените, но нямаше време. Нямаше време също така да мисли какво го е убило. Нямаше време дори да види как е Нова, но го стори.
Конъл изглеждаше замаян. От раната на темето му се стичаше кръв, а от едната страна на главата му имаше подутина с размерите на яйце.
— Къде е Адам? Конъл. Чуваш ли ме?
— …стълбите — измърмори той. — Долу по стълбите. Бързай, Крис… зомбита.
Извън залата имаше още едно мъртво — или неподвижно — зомби. Появило се откъм стаята на Чироко. Крис хукна надолу по стълбите, зави, мина през музикалната зала — и налетя на друго зомби.
Това се съпротивляваше. Не беше толкова изтощено като другарчето си в стаята на Нова — сигурно е мъртво най-много седмица-две. Крис го вдигна и го метна, с надеждата да спечели малко време. Единственият начин да се справиш с тия урунгели беше студеното оръжие. Както и да поддържаш неуморния ритъм, като дърварина с брадвата, и да имаш здравия стомах на Конъл Варварина. Ръкопашните схватки с тях бяха един добър начин да бъдеш убит. Тия страшилища не тънеха във вода и дори да бъдеха разчленени, продължаваха да се бият. Ала разкъсването на доста от смъртоносните змии, които им придаваха отвратителното подобие на живот, може би щеше да успее да ги довърши.
Силата им бе невероятна. А ако ги пуснеш близо до себе си, смъртоносните змии могат да разкъсат плътта ти.
Когато зомбито се удари в стената, Крис вече търсеше брадва или нещо остро. Но безуспешно. Грабна един стол с намерението да го използва са самоотбрана и да си проправи път към кухнята, когато забеляза нещо. То не ставаше.
Зомбито — беше смешно да го нарича „тя“, въпреки че имаше подути и гноясали цици — се беше срутило върху пода, потрошавайки красив стар сребърен тромбон.
За пореден път Крис не се спря, за да недоумява или да изпитва късмета си. И през ум не бе му минало да се бие със зомбито — то просто се бе изпречило на пътя му. Профуча през музикалната зала, мина през кухнята, където сграбчи най-големия сатър, и стигна точно навреме, за да види Робин, застинала на перваза на прозореца, с присвити крака и протегнати напред ръце.