Робин откри, че стои на колене, свила юмруци и стиснала зъби, и мислено насърчава Чироко. С подсъзнанието си улавяше звуците от гмуркането на Валия и Серпент някъде зад гърба си, но очите й не изпускаха жената, за която винаги бе мислила като за Магьосницата. Чироко май бе готова да разкъса проклетото копеле и това бе най-съкровеното желание и на Робин.
Чу някакви звуци зад гърба си. Широка сянка се спусна с шеметна скорост над нея, после Робин видя пълния размах на шестметровите криле, почти докосващи водата.
Ангелът леко ги прибра, като че се поколеба в стремителния си полет. После грабна Адам с лекотата на орел, нападащ пъстърва. И се зарея във въздуха. Когато набра достатъчно височина, размаха огромните си криле и скоро изчезна на изток.
ЕДИНАЙСЕТ
По пътя към Таксидо Джанкшън получи Видение. Знаеше, че не го чака добро. Май Гея го предупреждаваше. Стигна до високия хълм, който гледаше към езерото и дървото с къщата, точно навреме, за да види края.
Видението все не бе го напуснало. То не се осланяше единствено на зрението — клоните, стените и разстоянието не бяха пречка за него. Видя пълчищата на Кали в къщата и детето, оставено да играе само в стаята. Видя как езичникът полутитанида тича като обезумял по стълбите, видя Чироко Джоунс да се появява на бегом, разбра кога двете човешки същества и трите Титаниди бяха скочили във водата.
За момент се отдаде на надежди — когато Демона се гмурна под водата. Колкото и да мразеше Джоунс, знаеше, че никой от бандата на Кали не може да се мери с нея — нямаше такъв и сред неговите хора. Нищо не би зарадвало Лутер повече от гледката на Демона, разкъсващ на парчета слузестите изчадия на Кали. Тогава детето може да стане негово…
Наблюдаваше с неверие как Ангелът се спусна надолу.
— Ангели! — изпищя той. — Ангели? Боже, боже, защо ме ижоштави?
Последователите му нервно потреперваха зад гърба му, нетърпеливи да се емнат. Тъй като бяха абсолютно безмозъчни, те някак се настройваха на неговата вълна. Попиваха нарастващото му безсилие, омразата към Демона и Кали… бързата, разяждаща боязън заради току-що изреченото, равносилно на смъртен грях.
Лутер носеше на колана си специален Кръст от бронз, чиито ръбове до един бяха остри като бръснач. Измъкна го и започна да се млати с него по краката, като триумфираше при всеки удар, умъртвяващ собствената му плът.
Над главата му се разнесоха зловещи звуци.
Той вдигна глава и зърна Кали, която слизаше от убежището си на дървото. Пред невероятната й пазва се люлееше бинокъл. Нейният бодироб, осемгодишно голо момче, търчеше уплашено подире й, пъргаво като маймунка. Носеше златен нашийник и бе прикован със златна верига от четири халки към господарката си.
Кали бе цялата позлатена и разлагаща се. Веригата на роба бе нискокаратна, но пръстените и халките, с които бяха отрупани пръстите на ръцете и краката й, бяха изработени от чисто, меко, нежно злато. Огромният й кафеникав бюст се поддържаше от месингов сутиен, който навяваше мисли за готическа катедрала. Краката и четирите й ръце бяха стегнати в безчет богато украсени ленти и обръчи така, че плътта й преливаше. Талията бе закопчана в златен пояс с дължина две педи, ето защо телесата й се раздуваха и прерастваха в купища тлъстини по бедрата и ханша. Изразът „фигура като пясъчен часовник“ сякаш бе създаден специално за нея.
Ноктите на ръцете й, дълги към двайсет сантиметра, бяха направени от бронз.
А лицето й… въпросът с лицето беше по-сложен, тъй като Кали имаше три глави. Но двете, отдясно и отляво, бяха закрепени с гвоздеи и ако някоя от тях изгниеше, биваше сменена с резерва от богатите запаси на Гея. Когато Кали слезе от дървото и се отправи към Лутер с гротескната походка на полюляваща бедра блудница, една от страничните мъртвешки глави бе доста престояла, а другата — съвсем пресна.
Тази в центъра бе принадлежала в предишния си живот на една монахиня, Мая Чандрафрабха. От нея бе останала само главата. А приживе Мая бе имала плоско, ужасно, стерилно тяло. Докато тази, която сега се наричаше Кали, цъфтеше в злокачествената си плодовитост. Утробата й бе плодородна като на медуза и на всеки килорот тя раждаше поредното вресливо уродче за славата на Гея.
Украсата на колана й се състоеше от човешки скалпове.
Лицето на Кали бе мъртво и безизразно. Въртеше натам-насам очи, но без да мига. Не се усмихваше, не се мръщеше, нито пък затваряше уста, тъй че челюстта й бе увиснала, а езикът вечно изплезен. Смехът на Кали бе гъргорещият звук, който Лутер бе чул.
Кали бе олицетворение на варващината.