— О, не, не жилая да те притеснявам. Не съм искала да губиш своя несигурен контрол върху себе си. Майко, запази ме. — Тя пак издърпа щората, но след секунди лекичко я вдигна.
— Още нещо. Не успях да се изпишкам преди тръгване. Трябва ли да чакам, докато се приземим?
Конъл отвори нещо като чекмедже и й подаде чаша със страна форма, от която издърпа вакуумен маркуч.
— Закачаш маркуча, после… дръж го до…
— Разбирам! Мисля, че и това се правеше в усамотение.
— Да, ако обичаш.
Отговорът й приличаше повече на ръмжене, отколкото на членоразделна реч и тя зверски издърпа щората. Конъл едва се сдържаше, като се опитваше да пренебрегне долитащите откъм другата страна звуци.
Само преди седем години той просто би откачил. Не беше за приказка какви можеше да ги свърши — такова си му беше характерчето! Но оттогава научи много неща. Нравът му не се промени, но беше винаги под железен контрол.
След като премина през трудно научените програми за саморегулация, се почувства глупаво, както обикновено, че се е оставил да го ядосат. Видя, че от нейна гледна точка той е същински льольо.
„По дяволите, помисли си той. И аз сглупих.“ Не трябваше да й вика. Тя беше права. Нейната голота не беше офанзива срещу него.
Искаше му е да изрази и на глас така ясно тия свои мисли. Но знаеше от горчив опит, че думите почти никога не изразяват правилно нещата.
Когато тя отново махна щората, вече бе с панталони върху защитния костюм. А ризата си бе прибрала в багажа. Седна сякаш е глътнала бастун и впери поглед напред.
Досмеша го, но се взе в ръце. И доста му олекна. Сега тя се държеше като глупачка. Тя не знаеше как да овладее гнева и той изпита чувство на превъзходство, което определено му се нравеше. Ех, младо-зелено…
Така че Конъл тържествено се заперди с щората и бързо навлече предпазния костюм, а върху него — дрехите.
— Наблюдавай радара, докато се оправя — заръча й той, след като преградата помежду им отново се вдигна. Тя кимна и той се извърна, за да монтира предпазната мрежа отзад. Когато отново пое управлението, небето беше все така празно. Продължиха полета в гробна тишина.
През следващия час Чироко на два пъти бе алармирана от радара. Първия път всички се въодушевиха, а тя ги предупреди да не се радват особено. И скоро се разбра, че това е самотен цепелин. Чироко промени курса. Цепелините мразеха всичко, свързано с огъня, и от години бяха доста резервирани към нея заради самолетите. Което не бе честно, тъй като Чироко ги купи, за да бъдат унищожени бръмчащите бомби, твърде опасни за гигантите. Но човек не можеше да излезе на глава с цепелини.
Втория път беше самотен Ангел. За миг духовете се разбуниха, докато не се разбра, че крилете му са друг цвят. Чироко летя до него с изключен мотор няколко минути. Беше от клана Флайт Супра от Диона. Той изглежда искрено се възмути, че Ангел работи за Пандемониума, и се закле, че неговият клан, род и фамилия са лоялни към Магьосницата.
И така, Чироко възпламени първата кибритена клечка зад гърба на Снич. След още една капка житна той си възвърна дар-словото и каза, че сега Ангелът е зад тях и малко вастрани. Чироко изпрати по радиото нови директиви за Конъл.
— Мога ли да те питам нещо? — рече Нова.
— Карай без заобикалки.
Доста време бе събирала кураж. И сега й беше трудно да продължи.
Все някак трябваше да разбере тоя откачен свят, тъй като се очертаваше да съжителства тук до смъртта си с Титаниди и мъже. Бузата й сякаш все още пламтеше от шамара на Чироко. Обичаше я, а Чироко я беше зашлевила, и тези две неща по някакъв начин трябваше да се помирят. Трябваше да не дава повече поводи на Чироко да я удря. Ето защо Нова бе длъжна да проучи някои неща.
— Какво искаше да ми каже Чироко Джоунс с това да се приобщя към човешката раса? — След като зададе въпроса, Нова се поотпусна. Ами да, отговорът му едва ли щеше да е от особено значение. Сглупи, че пита първо него, а не изчака да говори с майка си насаме.
Но той я изненада.
— И аз се питах същото — рече той. — Според мен Чироко просто нямаше време за обяснения, затова направи така, че да те заинтригува и ти сама да помислиш.
— Значи и ти не знаеш какво имаше тя предвид?
— Не, не ме разбра. Зная какво имаше предвид Чироко. — Той се намръщи и кисело й се усмихна. — Просто едва ли ще успея да ти го обясня.
— Защо не опиташ?
Той я изгледа продължително. Този поглед я притесни.
— Но защо пък аз? — поинтересува се той накрая.
Тя се извърна с въздишка.
— Не зная.
Конъл сви рамене.
— И аз се чудя. От какъв зор ще се пъна да ти обяснявам нещо, щом за всяка приятелска усмивка ме възнаграждаваш с убийствен поглед? Не смяташ ли, че и аз имам чувства?