Тя се замисли над думите му и се изуми от надигналата се в нея ярост. Чувствата бързо отминаха — нали в края на краищата бяха само трик, — но беше интересно да се помисли какъв би бил светът, ако тези неща бяха верни.
— Да се опитам ли да отгатна какво изпитваш? — попита Конъл. Тя кимна. — Ти ме намираш… за отблъскващ физически, нали?
И тогава се случи още едно изумително нещо. Нова усети, че се изчервява.
— Не искам да те обиждам…
— Бих предпочел честния отговор.
Тя, притеснена, кимна.
— Прекалено си космат. Брадата ти е толкова грапава, боя си, че целувката ти ще причинява болка. Ръцете и краката ти са някак… неестествени. Тия неща… привличат ли земните жени?
Той отново се захили.
— Поне така се смята.
— И ти ме намираш за… привлекателна?
— Това е слабо казано. Ти си зашеметяваща. Ти си една от най-красивите жени, които съм срещал.
Нова зачудено заклати глава.
— Смешен свят.
— Какво му е лошото? Нима вие на Ковън имате по-различни представи за красота?
— Не знам. Там ме смятаха за дангалачка. Никой не ме намираше за красива. — Нова пак го изгледа. — Наистина ли мъжете намират твърде високите жени за отблъскващи?
— Не и мъжете от Артилерийското езеро — подсмихна се Конъл. — Кълна се в Бога, аз те слагам на второ място след Чироко Джоунс.
— Ти ми се подиграваш — намръщи се Нова. Може би щеше да допълни още нещо, но от уредбата прозвуча гласът на Чироко, която започна да диктува новите координати.
ПЕТНАЙСЕТ
Всички бяха шокирани от откритието, че съществото, отвлякло Адам, не е Ангел. Или поне е точно толкова Ангел, колкото и зомбитата са хора.
Чироко тихо проклинаше, докато го изучаваше с бинокъла. Крис не сваляше очи от нещото. Но когато Чироко му подаде бинокъла, той едва се престраши да погледне.
Най-лошите му опасения не се оправдаха. Адам не беше изпохапан от мъртвешките змии. Люлееше се в мерзките ръце с глава надолу, тъмната му косица се развяваше от вятъра, но си личеше, че спи.
Крис отпусна бинокъла и си наложи да успокои треперенето на ръцете. Пак погледна и се увери в това, което сърцето вече знаеше: детето бе живо. Крис видя устата на Адам да се отваря и затваря, като за прозявка, видя как малките гърдички се надигат.
Най-после огледа и Ангела-зомби.
Приличаше на развалина. Сякаш нямаше кожа. Само кости, пера и мъртвешки змии за спойка.
Робин явно губеше търпение и Крис й подаде бинокъла.
Чироко въздъхна дълбоко.
— Ясно. Не го открихме първия път, защото е по-бърз от живите Ангели. Стигнахме почти до Кронос.
На Крис му се доплака. Прииска му се да сипе тъпи въпроси, да снове напред-назад, да вие срещу луната. Преглътна всичко. Хайде, успокой се. Не губи присъствие на духа, подпри глава с юмрук, ако се чувстваш слаб, и… мисли. Мисли!
— Някакви идеи? — попита Чироко. Крис се вслуша в гробовната тишина в самолета и в ефира. — Добре — продължи Чироко. — Приоритет номер едно: не правим нищо, което да застраши малкия. Да се снижим малко, за да не нарушаваме въздушните потоци, Конъл. Какво ще кажеш за двеста метра?
— Според мен е добре, Чироко — отвърна гласът на Конъл.
— Идеи? — отново попита тя.
— К-к-кво ще стане, ако тоя го изпусне? — измънка Крис.
— Това не е идея, а ситуация. — Чироко се намръщи и се позамисли. — Хубаво. Аз ще сляза около километър по-ниско и ще карам малко зад него. Конъл, ти остани там, където си. Ако оня изпусне бебето, докладвай веднага. За да скоча и да го хвана.
Парашути! Крис се замисли. Нещо хич го нямаше, щом не се сети пръв. Изпълзя назад да ги търси. Но и дума не може да става да скача Чироко, това е лудост, трябваше…
— Съжалявам, Чироко — произнесе Конъл.
— Какво имаш предвид? — светкавично реагира Чироко, която изглеждаше учудена.
— Няма да стане — отвърна Конъл. — Първо, капитаните не напускат корабите. Май си забравила тоя закон. Но дори да можеше, самолета трябва да го пилотираш ти.
— И Крис пилотира!
— Пак съжалявам, Чироко. Той ми беше споделил, че прекалено е наедрял.
„Благодаря ти“, помисли си Крис.
— Прав е, Чироко — побърза да потвърди Крис. Вече прикрепяше парашута към спасителния си костюм.
— Това е лудост — отвърна Чироко. — Просто дърпаш назад седалката и…
Крис я погледна право в очите.
— Забравил съм как се лети — настоя той. И успя спокойно да отвърне на втренчения й поглед. Накрая тя въздъхна и кимна.
— Добре. Сега…
— Ще скоча аз — обади се Робин.
— По дяволите! Кой е…