— Звучи резонно.
— Според Валия през хълма са минали двама Свещеници. Смята, че там са били и Лутер и Кали. Но не е сигурна, защото вонята била доста поизветряла. И още нещо. Пак там е намерено мъртво човешко дете, момче, възраст между пет и петнайсет години. Не мога да определя по-точно възрастта.
— И то не се е превърнало в зомби?
— Не. Вероятно няма и да се превърне.
— Може и да си прав, но все пак го кремирайте. Нещо друго?
— Скоро говорих с Валия. Помоли да й се обадиш.
— Разбрано, ще го сторя. — Чироко превключи каналите. — Серпент, чуваш ли ме?
— Чувам те, Капитане.
— Къде си, приятелче?
— Почти насред Япет, Чироко. — Всички доловиха изтощението в гласа на Серпент.
— Ти си невероятен, но се боя, че те пратихме за зелен хайвер. Почти прекосихме Кронос и сме сигурни, че детето е на път за Хиперион. Едва ли има смисъл да продължаваш.
— Предпочитам да продължа, освен ако нямаш нещо друго предвид. Ще спра само да си хапна и отдъхна.
— Не се насилвай толкова. Излишно е.
— Ще продължа, а после ще видим.
— Добре — Чироко натисна друг клавиш. — Валия?
— Аз съм в покрайнините на Белинзона, Чироко.
— Какво има?
— Нали ми нареди да хвана живи зомбита — започна тя. — С мен са още пет Титаниди. Те твърдят, че Лутер е минал скоро, но не знаят за други зомбита в околността. Можем да потърсим заблудени, но засега не ги надушваме. Жителите на тоя чуден град са станали достатъчно предпазливи и умело погребват мъртъвците си. Исках да те питам друго, Капитане. Тия зомбита трябва ли да са от вече мъртви човеци?
Чироко за момент се замисли.
— Валия, ти си безмилостна и практична.
— Капитане, за мене човеците тук се делят на екзекутирани заради престъпленията си и такива, които поради недоглеждане все още са на свобода. Смяташ ли, че трябва да им прочета правата и да им уредя справедлив съд?
— Следвай правия път както го разбираш — пропя Чироко.
Валия прибра радиото в торбата си. Изпя нещо на петимата си спътници и затрополиха надолу по широкия кей край Големия Канал. Когато стигнаха до канала, известен като Блатото на отчаянието, спряха и се огледаха. Тук беше средището на процъфтяващата търговия с роби в Белинзона.
Скоро по булевард „Едуард Телър“ тромаво се зададе каруца.
В нея имаше двайсет роби с пранги: шестнайсет женски и четири мъжки същества, повечето деца. Охраняваха ги десет мускулести мъжаги, допотопно въоръжени, а начело на процесията се клатушкаше робовладелецът, възседнал стол, носен от яки близнаци. Това превозно средство — очебийна привилегия при ниската гравитация на Гея — нямаше нищо общо с комфорта, а си беше чисто и просто перчене за престиж. А и контингентът от гардове бе твърде оскъден. Но робовладелецът разчиташе на невидимото присъствие на мафията-покровителка.
Титанидите се разпръснаха по кея. Гардовете се наежиха, настръхна и робовладелецът.
— Тия за продан ли са? — попита го Валия.
Той явно бе изненадан от въпроса. Знаеше се, че Титанидите не пазаруват роби. Истината беше да страниш от тях и никога да не ги закачаш — или поне да ги третираш като опасни животни. Така че мъжът стана и небрежно се поклони. Английският му куцаше, но вършеше работа.
— За продан са, разбира се. Ще пазарите ли?
— Така се случи, че ще пазарим — отвърна Валия и изви врата му. Много, много отдавна този мъж бе имал майка. И тя бе имала свидна рожба. За миг го съжали и се попита какво ли изпитва той.
Това бе единствената капка жал, която можа да изстиска от себе си.
Докато се огледа, и десетимата гардове бяха мъртви. Събитията се развиха така мълниеносно, че тълпата на булеварда почти нищо не усети. От каруцата с ескорта бяха останали само робите и Титанидите, които подреждаха телата в редица. Някои от минувачите побързаха да се отдалечат. Зяпачите постояха малко и се разотидоха. Нямаше викове, нямаше плачове.
Разсъблякоха труповете, събраха накуп оръжията и дрехите и освободиха робите, които не можеха да повярват, че са свободни. Цимбал предложи да охранява жените, които искаха да стигнат до Квартала на Свободните жени.
— След няколко рота повечето ще са поробени пак — изпя Кларинет.
— Знам — отбеляза Валия. — Обаче аз не съм дошла тук, за да прочиствам света. А само тази му част, и то за момента. — Тя се разрови в торбата си и измъкна радиото.
— Роки, чуваш ли ме? — попита тя на английски. Тромавите човешки устройства често изопачаваха песента.
— Тук съм, Валия.
— Четири Титаниди са на път към теб, за да изградят кошари. Ще донесем единайсет парчета. Капитанът даде ли ти някакви нареждания?
— Да. Известно време да ги държим на разстояние, докато не разберем дали прахът на Нова е ефикасен.