Досега бе водил скучен живот, но беше търпелив. Още не бе изпробвал крилата си. Но денят наближаваше. И той го чакаше.
„Въздушният убиец“ не беше майтапчия, но би било погрешно да се смята и за глупак. Имаше един мозък и бе доста лукав преследвач. Висеше тук от трийсет хиляди рота и смучеше керосин от кабела. Можеше де откара така още дълго, но едва ли. Усещаше възбудата на Гея. Скоро щяха да пристигнат заповедите.
Самият той бе гостоприемник на множество същества, на така наречените ветреници и червени очи, които бяха твърде глупави, но с една необходима тъпота. Червените очи бяха по-едри, а ветрениците — по-бързи, или поне така бе на теория. Всяко щеше само веднъж да се пробва, тъй като те бяха създадени за еднократна употреба. Представляваха органични същества със скелет от твърдо гориво. Мозъците им обикаляха около сърцевина от експлозив. Виждаха в ултравиолетовия край на спектъра, обичаха ярките цветове, също както нощните пеперуди — пламъците.
„Въздушният убиец“ не беше бръмчаща бомба, въпреки някои сходства. Виж, деветте аероморфа, които висяха от кабела доста близо до него, мязаха повече на посестримата си — както си приличат кучетата от различни породи.
„Въздушният убиец“ бе признатият фюрер на ескадрона. Инфрачервените му очи проследиха как двата самолета се размотават някъде долу. Видя ги как известно време летяха заедно, как по-големият пое на север. Бръмчащите бомби не ги свърташе, но той им заповяда да имат търпение. Когато големият стигна до склада с керосин, той се вслуша в гея-инстинктите и пусна пет от накачените по него същества, които едно по едно се спуснаха към яркожълтите пясъци.
ОСЕМНАЙСЕТ
— Ще трябва някой ден да го огледаш отблизо — каза Конъл на Нова, която се беше втренчила в южния централен кабел на Мнемозина. — Едва ли си виждала нещо подобно.
— Оттук изглежда малък — отбеляза Нова. — Като нишка.
— С дебелина само пет километра. В стотиците й жици обитават растения и животни, които никога не слизат на земята.
— От майка ми знам, че някога Чироко Джоунс е покорила един от кабелите. — Нова изви врат, загледана в точката, където кабелът се свързваше с арковидния покрив на Мнемозина. — Чудя се как.
— Били са заедно с Габи. Но са се изкачили по кабел с друг наклон. Като този отпред. Оттук не се вижда добре вътрешността на спицата. От Чироко знам, че на такива кабели се крепи Гея.
— Защо е такова мъртвило?
— Заради пясъчния червей, който може да чисти зъбите си с Еверест.
— Смяташ ли… — Тя замълча и се прозя шумно. — Според теб ще го видим ли?
— Ей, защо не поспиш?
— Добре съм.
— Не, трябва да поспиш. Ще те събудя, ако се налага, а след два рота би могла да ме смениш.
— Колко е един рот?
— Почти час.
— Добре. Благодаря ти. — Тя се обърна леко в седалката.
— Как е ръката ти? Искаш ли пак да я видя?
— Добре е. Само е ударена. — Тя го дари с уморена, приятелска усмивка.
Затвори очи и след миг вече спеше. Конъл й завидя. На него му трябваше поне минута.
Загледа я. Така, в съня, тя изглеждаше дори по-млада от своите осемнайсет.
Лицето й все още беше момичешко. Имаше чертите на майка си — леко вирнат нос, същия овал. Когато очите й бяха затворени, приликата й с Крис бе почти неуловима.
Побърза да отмести поглед, когато очите му се спряха на линията на гърдите, закръглените бедра и дългите крака. Лице на дете и тяло на жена — това беше Нова.
— Препоръчително е — обади се компютърът. — Забелязан е вражески летателен апарат…
Конъл натисна бутона за елиминиране и погледна Нова. Очите й трепнаха, след което тя лекичко изхърка и се настани по-удобно.
Компютърът пак изплещи някаква глупост. Дълга памет имаше проклетникът. Помнеше резултатите от въздушната война на Чироко с бръмчащите бомби, ето защо предупреждаваше Конъл за наличието на база, празна от осемдесет години насам. Чудовищата обичали да киснат в централните кабели. Висели там с години и чакали своя шанс. За да запалят двигателите е трябвало да получат начално ускорение. Тия примитивни ракетни двигатели са нямали нищо общо със суперрафинираната горелка, която тихичко бръмчеше отзад.
Добре е, че всички вече са изтрепани.
И въпреки това, нямаше ли да бъде забавно, ако…
Конъл се вгледа в централния кабел и видя към пясъка да пада дребна прашинка. Премигна, потърка очи и тя изчезна. Продължи да наблюдава и поклати глава. Лесно се забравяше колко огромен е кабелът. Какво очакваше да види? Гроздове бръмчащи бомби?
От друга страна, каква беше, по дяволите, тая прашинка?