Претърси с радара, но всуе. Погледна нагоре, към Ангела, който носеше Адам. Там нямаше нищо нередно.
Някакъв импулс го накара да форсира двигателите и бързо да се изкачи на шест километра височина.
И радарът запиука.
— Внимание — обади се компютърът. — Четири — корекция, пет — неидентифицирани летателни апарата. Корекция, три, неиден… — корекция, четири…
Конъл изключи гласа, който представляваше само някакво разстройство на апаратурата. Графичният дисплей щеше да му каже много повече неща.
Но не му каза. В долната част на екрана видя ясно две мигащи светлини, които се носеха към него. После станаха три… четири. Компютърът изписа „ВКЛЮЧЕН АНТИРАДАР“.
Сигурно са Водни кончета или пък Чироко, която се връща с Богомолката. Предположи, че тя може да управлява и три самолета на автопилот, но защо не го бе уведомила? А бръмчащите бомби не можеха да разстроят радара.
— Дръж се, Конъл — промърмори той. Простата истина бе, че нямаше понятие от бръмчащи бомби. А вярата, че нещата на Гея са застинали и не се променят, е сигурен начин да намериш смъртта си.
— Събуди се — разтърси той рамото на Нова, която бързо дойде на себе си.
— Чироко, на екрана виждам неидентифицирани обекти. Поне четири, вероятно пет. Не отговарят на запитванията. Приближават се със скорост около… петстотин километра и използват антирадар. Изкачих се на шест километра, в случай че… че предприемат враждебни действия. Аз… — Той замълча и избърса потта от челото си. — По дяволите, Чироко, какво ли е това?
И двамата с Нова се ослушаха, но не чуха нищо. Нова загледа небето над тях, но за щастие бързо се отказа и се зае да търси екипировката за екстрени ситуации.
— Чироко, чуваш ли ме? — Отново тишина. Вероятно е извън самолета. А може би го чува и вече е тръгнала към радиото. — Чироко, ще ги отклоня от Адам и после ще стрелям. Оставям отворен канала за връзка. — Нова му подаваде шлем и гети. Той надяна само шлема. — Остави, нямаме време. Закопчай колана и чакай.
Веднага щом тя изпълни указанията, Конъл стрелна самолета нагоре като ракета.
— Избягахме им — забеляза той. — Бяха се насочили към земята, значи сега трябва да са отзад и не мисля, че…
— Виж! — извика Нова и посочи напред и вляво.
Летеше право към тях, пикираше като ястреб и все повече се уголемяваше.
Конъл направи отчаяна маневра. Бръмчащата бомба префуча с рев покрай тях. Конъл зърна зейналата уста на акула и размахани крила. Блъсна ги горещата струя от опашния й ауспух, после Конъл зави и наклони машината, за да виждат по-добре.
— Защо не стреля? — попита Нова.
— Аз… забравих за оръдията — призна си той. — Виждаш ли нещо?
— Да. Първата се обръща, другите четири…
— Видях ги. — Четирите се издигаха нагоре в сгъстен строй. Това върна Конъл назад, в един мразовит зимен ден. Тогава беше на десет, а асовете на „Сноубърдс“ летяха крило до крило и се обръщаха като един в зимното небе. Летяха нагоре, също като тези, и в най-високата точка…
… бръмчащите бомби се разпръснаха, сподиряни от димни струи, които разделиха небето на четири.
Сега Конъл ги бе уловил всичките. Образите бяха ясни — компютърът, първо измамен, вече бе влязъл в крачка. Дяволски късмет бе, че има радар. Тия гадини са адски повратливи.
Почувства се безпомощен. Двамата наблюдаваха почти хаотичното движение на точките върху екрана. Конъл надушваше, че му се готви удар, и би трябвало да се подготви за ответна маневра. Но не бе водил досега въздушни битки.
Избърса изпотени длани в панталоните си и се замисли.
Какво знаеше за бръмчащите бомби?
— Те са големи и тромави, не са оборудвани за въздушни сблъсъци — каза веднъж Чироко. — Падат си по челните удари. Трябваше да внимавам, защото май не им пука дали са живи или мъртви. Една се опита да ме ликвидира по този начин и извадих дяволски късмет, че не успя.
Хубаво, съществото, което ги нападна, беше наистина голямо — вероятно три пъти по-дълго от малкото Водно конче. Но тромаво и бавно? Отново се вгледа в извиващите се следи в небето. Смяташе, че е по-бърз от тях, и разбира се по-маневрен, но въобще не изглеждаха толкова тромави.
— Едно идва отзад — предупреди Нова.
— Виждам. — Обмисли няколко варианта, търсейки правилното решение. Целият му опит се изчерпваше с въздушните боеве от филмите. Там враговете се лепват за опашката ти и стрелят. Но тъй като бръмчащите бомби нямат оръдия, това не би им вършило работа.
Почувства се по-добре. Позабави се, позволи на преследвача да се приближи и направи няколко щури завоя и пикирания, като не изпускаше от очи останалите. Врагът повтори всяко негово движение, но по-бавно и неточно. Увереността му нарастваше. Добре, значи трябваше да…