Беше прегърнал Нова през рамо, а тя го придържаше през кръста. На лицето на Конъл цъфтеше глуповата усмивка, та Чироко се почуди дали го боли навехнатия глезен.
— Имаме ли време, Чироко? — попита той.
— Зависи. Какво има? — Тя си помисли за Адам, за това, че трябва да побързат, за да не бъдат нападнати. При мисълта за бомбите очите й неспокойно зашариха по небето. Представляваха дяволски добра мишена.
— В кабината може да има нещо, което си заслужава да погледнем — каза Конъл.
— Аз ще го взема — рече Нова и го пусна, за да хукне към останките на Водното конче. Конъл изгуби равновесие и се свлече на пясъка.
— Стреляха по нас — обясни Конъл. — Снич беше прав.
Разказа им най-подробно за въздушния си бой. А Чироко му разправи за фоерверките.
— Нямам представа какво стана. Там беше старата база на бръмчащите бомби. Не се дължеше само на реактивно гориво. Трябва да е имало много експлозив, може би твърдо ракетно гориво.
Нова се върна, задъхана. Носеше останките на нещото, което се бе опитало да я ухапе.
Гъвкавата куха тръба с размери около десет сантиметра леко приличаше на угарка от пура. Единият й край бе обгорен, а другият — разкъсан и скосен. Нова посочи към разкъсания край.
— Тук имаше глава — обясни тя. — Сигурно е била твърда, защото тупкаше по пода. Скачаше като…
— Като риба на сухо — допълни Конъл.
— И нямаше очи. Но имаше уста и все ме хапеше. Стъпках го и главата му избухна.
Чироко внимателно пое нещото от Нова и подуши обгорелия край.
— Прилича на ракетен куршум — каза тя най-накрая. — Изглежда избухва при удар. И има адски корава глава, щом е пробило Водното конче. Освен това май може донякъде да бъде насочвано след като се възпламени. — Намръщи се и погледна Нова. — Казваш, че е избухнало под краката ти?
— Бях го затиснала с една от гетите.
— Не е имало достатъчно заряд, за да ти откъсне крака. — Чироко с въздишка хвърли „угарката“. — Но е пробило дупка в пода. Приятели, бръмчащата бомба може да носи безброй такива гадорийки. А те хич не ми се нравят.
Единственото, което й дойде наум, бе да натовари всички в Богомолката. Слушаше описанието на Конъл за повредата в радара и за формата на бръмчащите бомби. Повечето от промените навяваха мисълта, че са били направени с цел да объркат радара — те бяха от типа „стелт“, сиреч скришни, тайни.
Излетяха и поеха отново на изток. Скоро откриха Ангела и го последваха на разстояние два километра. Чироко наблюдаваше с едно око радара, а с другото — небето.
ДЕВЕТНАЙСЕТ
Докато траеше дългият полет над Океан, Гея седеше като вцепенена в чудовищния си стол и съзерцаваше ледния запад. Всички обитатели на Пандемониума стъпваха на пръсти. Никога не я бяха виждали такава. Тонове забавление — това бе Гея, независимо от склонността си да стъпква някои неща. Камари смях — това пак бе Гея, с нейните пищни церемонии в чест на свещениците, с умението й да накара цялата тая сган да се пръска от самодоволство, да си въобразява, че тя е пъпът на света. Гея клетвено ги уверяваше, че са тук, в Пандемониума — точно те и никой друг, защото само те притежават ясен поглед върху нещата, само те разбират истинската вяра, — за да я приобщят към Абсолютната истина или, с други думи, да й разяснят брилянтните си проникновения за теологията. А когато те наистина се вържеха на лафовете й, тя се разяряваше като комарджия при вида на асата, изплъзващи се от ръкава на тъп селяндур, започваше да сипе богохулства и да отхапва главите на тъпаците.
След това ги изплюваше — за възкресение — и след десетина рота се появяваше някакво мяукащо същество, на което тя заявяваше, че е Распутин или Лутер, и тържествено му изпяваше Евангелието на неговата вяра и го пускаше по света.
Свещениците живееха по-дълго от зомбитата, чието време на полуразпад бе около килорот. Но въпреки това, дори те достигаха оная точка, когато си твърде уморен, за да вършиш друго, освен да лежиш и да трепериш, което си беше смешно, но само за кратко, така че на Гея й се налагаше да сменя безброй пъти Лутер и Распутин.
На всички им харесваше.
Но в края на пътуването на Царя Гея представляваше един ужасно уплашен петнайсетметров специален ефект.
Разбира се, това се дължеше на Океан, който бе Враг. Почти съратник на самата Чироко Джоунс. Нямаше начин Гея да се чувства добре, докато Царят лети над хиперборейските предели на Океан.
Честно казано, близостта до Океан не се отразяваше добре на повечето Пандемониуми. За да се чувства Великата комфортно, трябваше Океан да е далеч от обсега й, а не да се издига застрашително като гигантска стена от айсберги. Мнозина от най-преданите подмазвачи се разхождаха наоколо с превити гърбове. Ако от тръпки по кожата можеше да се печели, те биха натрупали цяло състояние.