Но после Царят излезе от зоната на здрача и се понесе над Ключ Сол — най-югозападния район от осемте района на Хиперион, и само триста километра го деляха от Ключ Ре Минор, където се бе настанил Пандемониумът. И може би Гея направи нещо със слънчевите панели, които непрекъснато насочваха слънчевите лъчи към плодородния Хиперион, или просто се усети нейното огромно облекчение — когато една исполинска божествена твърд въздиша от облекчение, усещаш го чак до мозъка на костите си, братко… Но този ден, все така безкраен и неизменен, изведнъж сякаш грейна.
Внезапно заваляха заповеди и всички започнаха да се надпреварват кой да е най-бързият дупелизец.
— Вино! — изтръби Гея. — Нека рукне в изобилие! — И от дванайсет шашнати винари в хилядите протегнати чаши бликна ароматно шабли.
— Храна! — избоботи Гея. — Изсипвайте с огромните рогове на изобилието! — И така, маслото се топеше с тонове, а зърното се изсипваше с кофи във въртящите се стомаси на трийсет барабана за пуканки, бивши бетонобъркачки. Нагорещените жълти топчета се взривяваха, заливаха земята и потъваха в търбусите на легиони продуценти, които тутакси забравяха вкуса на прясната филмова лента, омагьосани от лудостта да нагъват пуканки. Десет хиляди наденички зацвърчаха върху стотици скари, а от цицките на каруцарите потекоха реки от течен шоколад.
— Филми! — изръмжа Гея. — Нека това да бъде кинофестивал на Царя, най-изумителното целулоидно празненство на всички времена! Пуснете филмите на три екрана едновременно, отменете забраната за пускане по списък и вдигнете цените на билетите!
После започна за изрежда заглавията: Царят на царете, Исус Христос — Суперзвезда, Назарет, Витлеем, и така нататък, все в същия дух. Отначало свещениците мюсюлмани, евреи и мормони възроптаха, но бързо забравиха за недоволството си сред всеобщото ликуване.
Пък и кой би могъл да се оплаква? Царят пристигаше. Имаше вино, храна, филми и Гея беше щастлива. Какво повече би могъл да иска Пандемониумът?
Но тогава се появи и още нещо.
Около десет минути преди очакваната поява на Царя, точно в разгара на празненството, Гея се надигна, направи четири несигурни крачки, посочи към небето и се захили.
— Тя идва! — този писък на Гея стана причина затворите на десет болекса и арита да щракнат и предизвика тръпки на ужас по гръбнаците на всички в радиус от десет километра, които имаха гръбначен стълб, заради който си струваше да пълзят.
— Тя идва, идва, идва! — С подскоците си Гея породи нещо като земетресение със сила седем-осем бала по скалата на Рихтер. Барът се срути и кранът с камерата се олюля. — Това е Чироко Джоунс. След двайсет години най-после успях да я предизвикам на двубой!
Всички зяпнаха нагоре и скоро тумбестото прозрачно самолетче се показа с бръмчене и закръжи на километър височина.
— Слез! — гърмеше Гея. — Хайде, безмозъчно чудо! Слез и изяж червата си, воняща предателко, убийце… Ела при мен.
Самолетът просто кръжеше.
Гея си пое дълбоко дъх и продължи.
— Той ще се научи да ме обича, Чироко.
Пак нищо. Всички започнаха да недоумяват дали Гея не бърка. С години им бе разправяла за Чироко Джоунс, но тя едва ли е толкова безинтересна.
Гея затича из Пандемониума и започна да замерва самолета с каквото й падне: канари, слонове, машина за пуканки, Бригхам и петима Крадци от свитата. Разбира се, не улучи.
Самолетът размаха крила, гмурна се и пикира. Установи се на височина сто метра и забуча. Не беше за вярване, че ще напада, но на стадото от люде, поглъщащо от години насам поне четири екшъна седмично, тази сцена им се стори странно позната. Навяваше смътни спомени за въздушните боеве в „Мостовете над Токо-Ри“ или по-скоро за самолетната каскада над големия шлеп по Аризона в „Тора! Тора!“ Или на стотици въздушни атаки, само дето най-често всичко е снето от въздуха и разцъфтява пред очите в ярки багри, а не от земята, където за мигове нещата стават неспасяеми.
Редицата от храмове бе срината почти мигновено от умните самонасочващи се ракети, които влизаха през порталите, за да експлодират пред олтарите. От самолета се стреляше и с някакви дяволски куршуми, които преследваха целта.
После Чироко направи завой и се стрелна толкова ниско, че ако хвърчеше над поле, щеше не само да вдигне пушилка, но и да го изоре. И отново, по-бърза от вятъра, бълваше огън и изстрелваше нови ракети, но се връщаше далеч назад, за да има време да види връхлитащата „буря и натиск“. После се засили почти вертикално нагоре и пусна три тлъсти бомби, които продължиха да летят нагоре, докато станаха почти невидими, после спряха и започнаха да падат. Нямаше как тя да ги е насочила. Беше свръхестествено, просто невероятно, но се стовариха точно върху сцени едно, две и три. Раз-два-три — и всичко бе само история.