— Конъл, стари приятелю… не знам. Може би е искала точно това. Стори ми се, че…
— Какво?
— Че иска да отида при нея с меч в ръка.
— Едва ли — каза Конъл. — Звучи налудничаво. Не знам как да го изразя. От това, което си ми разказвала за нея, бих помислил, че… Просто не смятам, че тя не би ти оставила никакъв шанс.
Чироко въздъхна.
— И аз мисля така. А и Габи казва… — тя замълча, когато забеляза странния поглед на Робин. — Все едно, Гея няма да ми каже какво иска. Аз сама трябва да разбера за какво става дума.
Отново настана тишина и всички се загледаха в разрушенията. Долу бяха намерили гибелта си хора, животни. Човеците се бяха отдали в служба на злото, така че в сърцето на Чироко нямаше жал. Но тя не изпитваше нито гордост, нито задоволство.
— Май ще повърна — обади се Нова.
— Съжалявам, дете. Предстои ни целият път обратно.
— Не съжалявай! — извика Нова, едва сдържайки сълзите си. — Аз исках да ги убиеш, всичките! Харесваше ми, когато ги убиваше. Просто… просто имам слаб стомах, това е. — Тя подсмърчаше и гледаше виновно Чироко. — И не ме наричай дете — прошепна и отиде да се свие на задната седалка.
Настъпи кратка, конфузна тишина, нарушена от Крис.
— Ако питате мен — каза той, — иска ми се да не го беше правила. — После стана и последва Нова.
— Е, аз пък съм доволна — обади се Робин. — Само дето малко стреля по Гея. Велика Майко, какво чудовище!
Чироко едва я чуваше. Нещо я човъркаше, нещо не беше наред. Крис обикновено не критикуваше действията й.
После, като се замисли, той всъщност не я критикуваше…
— Крис — започна тя и извърна креслото си. — Какво искаше…
— Може би ще прозвучи грубо. — Той махна с ръка и сви рамене. — Някой трябва да се грижи за него — каза Крис и отвори вратата.
— Не! — изкрещя Чироко и се спусна към него. Но твърде късно. Вратата се бе затръшнала. Не й остана друго, освен да наблюдава ужасено как парашутът се отвори и Крис се понесе към Пандемониума.
Крис и Адам се докоснаха до земята почти едновременно.
ВТОРО ДЕЙСТВИЕ
Винаги съм бил независим,
дори когато съм имал партньори.
ЕДНО
Зомбитата бяха настанени в отделни клетки, строени в редица на двайсетина метра разстояние.
Чироко зададе с неохота въпроса, но знаеше, че е длъжна да пита.
— Тези… бяха ли вече мъртви?
— Не, Капитане — отвърна Валия.
— Какво правеха?
От разказа на Валия й поолекна. Робството бе древно зло, от което човеците така или иначе може би нямаше да се отърват никога.
Въпреки това, забележката на Валия за правата и справедливия съд я нарани. Нарани я, защото на Гея подобни неща не съществуваха, а без наличието на известни правила тия човекоподобни животни май са способни на всичко — включително и да убият първите срещнати единайсет души. Чироко не беше толкова глупава, че да жали. Но бе изнурена от убийства или от издаването на заповеди за убийства. Започваше да става прекалено лесно. А тя не искаше да играе ролята на Бог.
Искаше само да я оставят на мира. Да отговаря единствено за себе си, за никой друг. Жадуваше за пълно усамотение, за двайсет години самота, за да измъкне уплашената си душа и да измие греха от себе си. Вече не обичаше да я наричат Чироко Джоунс.
Копнееше да скочи заедно с Крис там, където я чакаше сигурна смърт. Останалите едва я бяха удържали.
Все още се колебаеше дали това бе стремеж към самоубийство или гневен изблик. Яростта и отчаянието бяха по равно. Толкова би било хубаво да отдъхне.
Но сега й предстоеше друга битка.
Може би последната.
Зомбитата се щураха безцелно. Тя се бореше с обзелата я слабост, успя да я победи, но не и преди Валия да забележи.
— Не се чувствай отговорна — изпя Титанидата. — Не е твое дело.
— Знам.
— Това не е твоят свят. Не е и нашият, но ние не изпитваме угризения, когато го прочистваме от подобни животни.
— Знам, Валия. Не говори повече за това — каза Чироко.
Истина бе, че тези мъже си бяха заслужили смъртта. Но с примитивна и алогична увереност Чироко вярваше, че това никой не го заслужава. Беше смятала бръмчащите бомби за най-гадните същества, докато Гея не създаде зомбитата. Изведнъж бръмчащите бомби заприличаха на мили котета.
— Какво имаш предвид? — попита Нова. Чироко я погледна. Хлапето бе леко позеленяло, но се държеше. Чироко не я упрекваше — зомбитата не се възприемаха лесно.
— Просто обсъждахме… смъртното наказание. Няма значение. Знаеш ли, не е необходимо да стоиш тук.
— Искам да ги видя как умират.