А и косата… Високо и неестествено обръсната около едното ухо, това, което се намираше в центъра на странния пентагон. Рисунката наистина всяваше страх на пръв поглед, но с времето някак си почваше да й пасва.
Също като змиите. Те бяха нещо, което отвличаше вниманието на мъжете, змиите, които се увиваха около единия крак и едната ръка, и с една голяма извивка минаваха под гърдите й, а главите им заставаха една срещу друга. Но след като видиш татуировката няколко пъти, решаваш, че тя е точно за Робин. Нещо повече — самата татуировка е много красива.
— Имаш ли завещание? — попита я той, като енергично търкаше косата си с кърпата.
— Завещание? О, искаш да кажеш, когато умра. Няма да има особена полза от него тук, нали. Няма събрания или съдилища, или както там ги наричат на Земята.
— Мисля, че няма. Но когато умреш, кожата ти трябва да бъде съхранена.
Тя му се усмихна.
— Змиите ти харесват, нали? Нямам нищо против да бъда одрана и ощавена, когато всичко свърши. — Тя се изправи и го погледна. — Докосни ги, Конъл.
— Какво искаш да…
— Просто ги докосни. Моля те. — Робин протегна ръката си и хвана неговата.
Колебливо, чудейки се дали тя не се шегува, той докосна опашката. Тя се увиваше три пъти около кутрето и той проследи с пръст извивките. После още три, малко по-дебели спирали до лакетя на ръката. Докосваше леко-леко рисунката по нейната дължина. И още три извивки около бицепса. Робин се извърна и той прокара ръка по гърба й, между лопатките, а тя вдигна другата ръка — тази без татуировка — и продължи да се върти, докато отново не се озова с лице към него, а той прокара пръсти над гърдата й, сетне между двете, отдолу и с длан обгърна гърдата й. Робин погледна ръката му. Дишаше дълбоко и равномерно.
— А сега другата — каза тя.
Той коленичи и докосна крака й. Опашката на змията започваше от малкото й пръстче. След няколко завойчета опримчваше на два пъти глезена и прасеца. Конъл бавно плъзгаше пръсти по гладката като кадифе кожа, усещайки под нея твърди силни мускули.
Змията се издуваше около бедрото й. Той я проследи с благоговение, пресягайки се, когато тя бе извън погледа му. Робин отново се обърна и дланта му обиколи кръста й, мина през хълбока и пак по гърба й. Тя вдигна ръка и той премина под нея, и обгърна и другата й гърда. Задържа я за миг, пусна я.
Тя се обърна и тъжно му се усмихна. После хвана ръката му, вплете пръсти в неговите и двамата тръгнаха, рамо до рамо, по брега. Дълго време му беше странно приятно да върви безмълвно. Но това не можеше да продължава до безкрайност.
— Защо? — попита я най-после.
— Аз също се питам защо. Чудя се дали ти няма да намериш по-добър отговор на този въпрос.
— Това… свързано ли е със секса? — Конъл, помисли си той, ти си върхът на изтънчеността. Момичета, изливайте всичките си дребни проблеми пред Конъл. И той ще ги стъпче със своите подковани ботуши.
— Може би. Може би не е толкова просто. Просто исках да бъда докосвана. Съзнателно. Ти ме докосваше, докато ме учеше да плувам, но не беше същото… разстрои ме, толкова хубаво беше.
Конъл премисли казаното.
— Ще ти разтрия гърба. Зная как.
Тя му се усмихна. Очите й блестяха от сълзи, но май нямаше намерение да плаче. Колко странно!
— Ще го направиш ли? Ще ми хареса.
Отново настана тишина. Конъл видя стълбите към Таксидо Джанкшън и съжали, че са стигнали. Искаше му се брегът да е по-дълъг. Харесваше му да държи ръката й.
— Била съм много… нещастна през по-голямата част от живота си — тихо каза тя. Той я погледна. Робин се взираше в собствените си боси нозе, потъващи в пясъка.
— От две години съм сама. На младини и аз, като останалите, ги сменях всяка седмица. Но никой не ме изтрайваше дълго. Когато се върнах от Гея, исках да заживея с някого. Но най-дългата ми връзка продължи година. Затова реших, че просто не съм за съвместен живот. През последните пет години правех любов не защото ми харесваше, а защото ми беше зле без това. Накрая се отказах от секса.
— Звучи… ужасно — каза Конъл.
Намираха се в подножието на стълбището. Конъл тръгна да се изкачва, но Робин, все още хваната за ръката му, спря. Той се обърна.
— Ужасно? — една сълза се търкулна по бузата й и тя я избърса. — Не ми липсва толкова сексът. Само докосването. Милувките и прегръдките. Откакто Адам изчезна… никой не ме докосва.
Тя продължи да го гледа и това го притесни. Не се бе чувствал толкова нервен от първия месец, прекаран с гирите. Конъл беше обигран с жените, но тази тук и дъщеря й бяха различни, и тази разлика не се дължеше само на факта, че те бяха от Ковън.