Клавесин прескочи едно повалено дърво и за миг Нова се почувства в безтегловност. Приземиха се и тя надничаше през рамото на Клавесин, докато слизаха по стръмния бряг на реката към един от четирите притока на река Бриарей. Истинско удоволствие бе това управляемо падане, при което копитата на Титанидата едва докосваха земята, като оставяха подире си шумен парад от падащи малки скали, прахоляк и камъчета. Студеният и пронизващ вятър плющеше В косите на Нова.
Долу Клавесин забави ход и копитата й докоснаха водата. Заля ги фонтан от пръски, после се чуваше само тропотът на копита по скалистия бряг.
— Достатъчно, злато мое — каза след като си пое дъх Клавесин. Нова потупа Титанидата по рамото и скочи на земята. Дори тя се чувстваше уморена. Не беше лесно да яздиш Титанида.
Без помощта на Клавесин нещата щяха да са неспасяеми. Безброй пъти единствено подадената навреме силна ръка или маневрената задница на Титанидата й помагаха да запази равновесие. Клавесин имаше почти свръхестествен усет за товара си. Подозираше, че тя би могла да галопира и с дузина пълни чаши вино, без да разлее нито капка.
Нова стъпи на широката плоска скала, завъртя се и погледна към жълтеникавата вис.
В края на краищата, мястото не беше чак толкова лошо. Малко вляво от късчето небе бе неизмеримата дълбочина на спицата на Диона, с размити очертания поради маранята. На Нова пейзажът й харесваше.
Наблюдаваше Титанидата, как развързва косите си, коленичи в ледения поток и потапя глава, за да се изправи сред крехка дъга от кристални водни капки. Дългата около метър лъскава кестенява коса, изпъстрена със смарагдово зелено, с плясък се разстла по гърба й и Клавесин я разтърси енергично, като се заля с дъжд от водни пръски. От устата й излизаше пара. Гледката бе красива.
Клавесин бе от Титанидите, покрити с козина. Изключение правеха само дланите и лицето с кафяв тен. Поради защитната си окраска застаналата неподвижно на края на леса Клавесин бе почти невидима.
Нова познаваше живота сред дивата природа най-вече от филмите и от малкия зоопарк на Ковън. Гледала бе как хората яхат коне на кино, а също така бе прочела няколко разказа за девойчета, които откачат на тема езда. В зоопарка на Ковън имаше пет добичета. Нова почти нямаше спомен за тях, но сега се питаше дали това безразличие не се дължеше на факта, че никому не бе позволено да ги язди.
Тези разсъждения я притесниха. Вече бе започнала да възприема мисълта, че Титанидите са човешки същества… или хора, както би казал Конъл.
За щастие потокът от угризения бе спрян от последвалия развой на събитията. Изведнъж прозвуча триада от ноти и Клавесин се пресегна към торбата си, за да измъкне едно от ония неща, мобисемената. Титанидата изчурулика нещо кратко и се заслуша. Нова чу ответна песньовка. Клавесин се измъкна от водата и се отърси като куче.
— Чироко ли беше? — попита Нова.
— Да. Искаше да знае къде сме.
— Нещо случило ли се е?
— Не каза нищо такова. Интересуваше се дали би я придружила за едно кратко пътуване.
— Да я придружа… къде отива?
— Не ми каза.
Нова скочи на крака.
— Не ме интересува. Велика Майко! Кажи й да!…
— Тя ще мине да те вземе — съобщи Клавесин и изпя още нещо в зърното.
Чироко пристигна след няколко минути с почти невидимото Водно конче Едно. Самолетчето бе бързо и безшумно като хвърчило. Чироко се приземи на една педя равна земя, на косъм от камък с размери на къща. Измъкна се от самолетчето и го вдигна и извъртя, докато Нова и Клавесин се приближаваха.
След обичайната размяна на поздрави с Титанидата Капитана, както я именува Клавесин, лекичко се усмихна и козирува.
— Как си, Нова? — попита.
Нова не каза нищо. Както обикновено, в първия момент на срещата бе прекалено панирана, за да й отговори.
Магьосница, помисли си Нова. Не е работа за нея да бъде Капитан. Магьосница толкова й отива.
Чироко се беше попременила, нещо, което правеше рядко. Цялата бе облечена в черно, също и шапката. Беше понапълняла, но й отиваше. Може би това имаше връзка с мистериозните зачезвания в леса. На три пъти досега двете с Робин изчезваха, за да се върнат все по-млади, по-здрави и, в случая на Чироко, по-напращели.
— Налага ми се да тръгна на малка експедиция — каза Чироко, сякаш леко сконфузена. — Ще се справя и без придружител. Но си помислих, че може да ти е интересно.