Накрая Чироко май намери онова, което търсеше. Направи с ножа малък отвор, постави върху него дланта си. Чу се свистене, което скоро утихна. Чироко изглеждаше доволна и за учудване на Нова изряза с ножа голям кръст в гърба на цепелина. Натика навътре парчетата кожа и двете се наведоха над дупката.
Тъмно като в рог. Нещо като извит тесен комин се спускаше надолу, а извитите му стени сякаш бяха направени от рибарска мрежа. Нова се досети, че това са балони с въздух и Чироко е открила пролука между тях.
— Ами ако беше пробила някой? — попита Нова.
— Той има повече от хиляда балона. Да се спукат и триста едновременно, пак всичко ще е наред. В моя случай раната му щеше да зарасне за секунди. — Тя седна на ръба на отвора, намери си опора и се захили на Нова. — Идваш след мен, нали?
— И той няма нищо против?
— Тази рана ще зарасне за пет минути. Свирчостоп дори няма да го забележи, кълна ти се.
Не че Нова й вярваше, но това не повлия върху готовността й да я следва. И се шмугна на свой ред след Магьосницата.
— Събери парчетата кожа — извика й някъде отдолу Чироко. — По-бързо ще заздравее.
Нова се подчини. Във вътрешността на цепелина притъмня.
— Сега просто слизай. Ще видиш какво ли не, но спокойно. Тук няма какво да те нарани.
Започна дългото и доста уморително спускане. В началото чернилката бе непрогледна, после Нова започна да различава някои неща.
След десет минути отдолу просветна. Нова се спря и видя, че Чироко и подава малко оранжево кълбо. Извади още едно от торбата си и го върза за китката си. Това бе някакъв вид биолуминисценция, достатъчна, за да осветява наоколо.
Това отначало й подейства добре. Сега виждаше къде да стъпва и да се хваща. Но странно, после още повече я стегна клаустрофобията. Същински кошмарен сън, в който стените зад теб се затварят, само че наяве. Стените наистина се раздуваха.
Сетне проумя какво всъщност прави. Не се хващаше по пътя си за никакви въжета, нито мрежа — а за живите мускули на гиганта. Усещаше ги как се местят, когато се увесваше на тях. Бяха сухи, слава на Великата Майка и на всички малки демони, но все пак си бяха хлъзгави.
Докато кривуличеха, подминаваха странични пасажи и в дъното на широките блещукаха нечии очи.
— Херувимчета — обясни й след първата среща Чироко. — Далечни роднини на Ангелите, нещо като при маймуните и човеците. Обитават в по-големите цепелини.
И други населяваха на небесния исполин. Дребни същества като мишки щъкаха над главата й, а направиха принудително спиране, за да изчакат нещо да освободи пътя на Чироко. Нова не успя да го види, но това не я притесни особено.
— Сигурна ли си, че Свирчостоп няма нищо против нас? — в един момент се поинтересува Нова.
— Колкото е по-голяма навалицата, толкова е по-весело — отвърна й Чироко. — Ако не ни искаше, отдавна да е затворил този проход и да го е напълнил с водород. Не се изпотявай, Нова. Цепелините си имат своя собствена вътрешна екология. Стотици животинки могат да живеят само в търбуха му. А постоянно вози и стопаджии.
Накрая стигнаха до по-широк проход. Около двадесет метра в диаметър, той сякаш се простираше до безкрайност и в двете посоки.
— А това е Сентръл парк — обясни Чироко. И наистина тук имаше организми, подобни на дървета, които растяха от стените, бледи и скелетоподобни. Те се свиха от светлината. Чироко посочи напред. — Хайде. Още малко остава.
Това беше една странна разходка. Вървяха по балон, пълен с газ, а мрежата бе доста по-дебела, усещаха я как леко пружинира, като гъвкав под. Сякаш се движеха по море от възглавници.
Коридорът зави и видяха светлина. Озоваха се в широка, безформена закла. Подът се накланяше надолу към прозрачна мембрана, която се издуваше от вътрешното налягане. И тук, както навсякъде във вътрешността на цепелина, беше хладно.
— А това е салонът на нашия боинг — обясни Чироко и заразглежда купчините от цветни парцали. Нова отиде почти до самия гигантски прозорец. Явно се намираха до носа на цепелина, малко под него. Виждаше същото като снайпериста от старите бойни самолети, и гледката бе великолепна. Ниско долу земята пълзеше, в бавен и величествен парад, който продължаваше вече шейсет хиляди години.
Кракът й се натъкна на нещо твърдо в една от купчините парцали. Погледна надолу и замръзна. Зърна човешко стъпало: кафяво, изпосталяло, прикачено към мършав крак. Пръстите помръднаха. Нова вдигна очи и се озова лице в лице със стар, стар мъж, съвсем оплешивял, кафяв като махагон. Доволната му усмивка разкри здрави бели зъби.