Стая, в която никой и нищо не можеше да се скрие. Чудесно място за усамотение и размисъл. Особено когато бе спусната щората.
Светлината, струяща от прозореца, подсещаше за ранна утрин. Спомни си студентските времена, когато се връщаше по време на сесия в стая, обляна от същата светлина. Усещаше същата приятна изнемога, същото брожение на идеи.
Но не беше утрин, разбира се. Безкрайно пладне, в което времето бе спряло.
Свикнала бе с това.
Липсваха и някои дребни неща. Понякога жадуваше да зърне отново звездите. Падащите звезди, които изпълняваха желания.
Седна на ръба на леглото. Какво ти се иска, Чироко? Няма падаща звезда, но въпреки това си пожелай нещо, кой ли ти пречи?
Е, някой с когото да сподели това. Добре би било.
Почувства се зле в мига, в който го помисли. Имаше приятели, най-добрите на света. С приятелите винаги й беше вървяло. Така че имаше с кого да сподели товара си.
Но й липсваше още нещо, нещо особено. Неведнъж си беше мислила, че е възможно, че това е най-сетне мъжът на нейния живот. Какво е любовта? Вероятно не знаеше. Живяла бе достатъчно дълго, че пръстите на ръката й не стигаха да изброи почти-любовите си. Първата — на четиринайсет. Едно момче от колежа… как ли беше името му?
Като се връщаше назад в спомените си, се питаше дали това е била последната й възможност. В астронавтската й кариера нямаше място за любов. Много любовници, това да, но влюбването би застрашило плановете й. Когато стана Магьосница… винаги изникваше някаква пречка.
Имаше желание дори да разтегне понятията. Беше толкова близка с Габи. Може би щеше да се получи. И всичките й любими Титаниди. Два пъти беше раждала деца, веднъж по метода на Титанидите с друга задна-майка. Веднъж тя износи детето. Отдавна не беше се сещала за него. Синът й се върна на Земята и повече не й писа. Сега беше мъртъв.
Е, добре, Чироко, престани вече с тия копнежи. Това с трите желания не става със звезди — които така или иначе вече не виждаш.
Осъзна, че просто трябва да си хване любовник.
Какво по-просто от това?
Изтри една плъзнала се по бузата й сълза. Там долу има пет Титаниди. Това отпадаше, не беше честно. Защото всичко, което трябваше да прави, бе да застане пред тях и да зададе един прост въпрос. Можеха ли да й откажат?
Конъл…
Тя коленичи на пода и седна. Лицето й беше обляно в сълзи.
И това не. Конъл беше и си оставаше неин, стига да поискаше. Но тя никога не би могла да го отведе в леглото си. Само като си помислеше какво бе сторила с него и й прилошаваше. Нито един мъж не би могъл да понесе подобна гавра с достойнството му.
Робин… Каква желязна, темпераментна, лютива и кисела кучка беше преди двайсет години! Всеки здравомислещ човек би казал, че би трябвало да бъде удавена още при раждането й. Твърдо не. Робин щеше да си има достатъчно неприятности с Конъл дори и без застаряващата Магьосница.
Чироко се притръшка на пода. Погледът й се замъгли. Заподсмърча, потривайки носа си, избърса очи и тъпо загледа гладките дъски и ивицата светлина под вратата. Никъде не се виждаше и прашинка. Усещаше се само дъхът на лак за дърво, остър и кисел. Тя се отпусна, но раменете й конвулсивно потрепераха.
Нова…
О, боже, не й трябваше Нова. Трябваше й да бъде на нейните години, свежа, узряла за женитба, невинна и влюбена. В една уморена, дърта вещица. Тази обич беше обречена. Но каква… сладка обреченост е да си млад и сърцето ти за първи път да бъде разбито.
Сега вече стенеше, тихо, но не можеше да се спре.
В спомените й възкръсваха всички хлапашки безумства и лудории на Нова, на това голямо дете.
Чироко се предаде насълзите. Изтегна се върху хладния под и заплака за това, което е било, което е и ще бъде.
Интуицията й подсказваше, че е най-добре сега да се наплаче и да приключи.
По-късно едва ли ще има такава възможност.
Конъл май от часове разговаряше с Робин.
От плана на Чироко — който все още му изглеждаше леко нереален — премина към други теми. Напоследък му беше толкова леко с нея.
Но се усети, че май им се спи и на двамата. Нова сънуваше стотен сън свита на кълбо в голямото кресло. А всички Титаниди се бяха спасили. Не бе забелязал кога. Те умееха да се движат и безшумно, но чак пък толкова? Пет Титаниди, а той да не види кога си тръгват?
Робин му се усмихна.
— Не сме ли завеяни? — попита тя с прозявка. Наведе се и го целуна по бузата. — Спи ми се.
— И на мен. Ще се видим по късно.