— А вие кои сте? — попита. — И защо ме посещавате?
— Не сме тук за теб — отвърна Амбър. — Търсим твоя господар. Къде е Варга?
— Варга не ми е господар — каза Кейлъб. — Държи ме окован тук вече две години. Две години. Не ми позволява да спя в ковчег, дори до земята не ме допуска. Огледайте се. Бетон. Така ли трябва да се отнасяш със своите?
— Какво си направил?
Кейлъб се усмихна.
— Приближете се, за да ви виждам.
Разговорът с нормален тон беше успокоил нервите на Амбър и тя пристъпи напред.
— Ооо — рече Кейлъб. — Разкошна си. Малко по-близо, моля.
— Не мисля.
— Само малко по-близо…
Амбър му се усмихна красиво и направи още няколко крачки. И тогава заби ритник в гърдите му и го обърна по гръб. Не помръдна крака си от там, приковавайки го към пода.
— Какво си направил — попита тя, усмихвайки се, — че Варга те е наредил така с тази верига?
Кейлъб се опиша да избута крака ѝ, но тя не обърна внимание на вялите му опити.
— Наруших правилото му — продума той най-накрая. — Наруших свещеното му правило. Така де, той какво очакваше? Че ще се събудя и по някакъв магичен начин ще мога да оставя човешкия си живот зад гърба си, без да се замисля? Той знаеше. Трябва да е знаел. Прекалено е стар, разбирате ли? Забравил е какво е.
Амбър отпусна цялата си тежест върху десния си крак. Чу как изпука едно от ребрата на Кейлъб.
— Кое правило си нарушил?
Той изръмжа от болка.
— Не отидох на друго място. Хранех се в града, в който живеем — той замълча. — Освен това, знам ли, някакви приказки, че съм нетактичен, каквото и да значи това…
— Създал си повече вампири, отколкото той може да контролира — каза Майло.
— Точно — отвърна Кейлъб. — За него всичко опира до контрола. Трябва да контролира всичко и всички. Е, аз няма да се оставя да ме контролират.
— Убил си жестоко цяло семейство.
— Заслужиха си го.
Майло се намръщи.
— И как точно са си го заслужили?
— Гледах ги как се разхождат из града, сякаш са по-добри от такива като мен. Родителите — те никога не са ме харесвали. Всеки ден ходех до къщата им, а те ме гледаха сякаш съм боклук, който са изхвърлили. А оня дребосък, онова противно хлапенце…
Амбър изви крак в полукръг и Кейлъб изръмжа.
— Ами Розали?
— Какво за нея? — разпали се той. — Тя беше най-лошата от всички. Най-голямата лицемерка сред семейство от лицемери. Пускаше на всеки с малко парички, но в момента, в който разбра, че няма да има диамантени обици за подарък, край. Вече ми захлопва вратата. Не докрай, обаче. Иначе къде ще е забавата? Не, не, тя с най-голямо удоволствие ме измъчва, обещава ми разни работи и ме лъже, че ще има награда, ако я следвам по петите като пале…
— И затова я уби — прекъсна го Амбър.
— Трябваше да я убия — отвърна Кейлъб.
— Ти си я превърнал във вампир, нали? — попита Майло.
Устната на Кейлъб — онова съсухрено, тънко нещо, се изви нагоре.
— Трябваше да е моя. Превърнах я за себе си. След всичките години на мъчения, на подигравки зад гърба ми, на водене за носа… Щях да съм неин господар до края на дните. И искате ли да разберете защо? Ето това е смешната част. Понеже въпреки всичко, което ми причини, аз я обичах. Ама че обрат, а? След всичко, което ми стори.
— След всичко, което тя ти е причинила? — попита Амбър, а гневът ѝ се надигаше.
Кейлъб не забеляза.
— Ама не. В мига, в който Варга я мерна, край. Взе ми я. Каза, че това е допълнително наказание, обаче ме държи тук, защото го е страх, че Розали ще избере мен пред него. Понякога ги чувам заедно. Той не знае. Тя го използва, както използваше мен. Жалка работа, това е. Пуснете ме. Освободете ме от тези вериги, да си върна силата и тогава ще се погрижа за Варга вместо вас. Лично ще го убия, разбирате ли? Той се страхува от мен. Страх го е какво мога да направя.
— Кейлъб — каза Амбър, — ти си жалък нещастник и никога няма да се измъкнеш от тези окови.
Той зяпна.
— Ще те убия — каза.
Тя придвижи крак от гърдите към гърлото му и натисна.
— Къде е Варга?
Той изгъргори нещо, с пламнали очи. Най-накрая посочи стената до Майло. Тя не помръдна крак, докато Майло проверяваше тухлите.
— Открих нещо — каза той и след миг в стената се отвори малка врата.
Отново я заля онзи ужасяващ, смразяващ ужас, който бъркаше в съзнанието ѝ и отново ѝ се прищя да избяга с писъци от избата.
— Боже — прошепна тя.
— Аха — каза Майло и нищо повече.
Амбър отмести крак от гърлото на Кейлъб и последва Майло по коридора зад вратата. Ставаше дори още по-студено. И светлината беше студена. Майло зави зад ъгъла и спря. Амбър се поколеба, после също пристъпи.