Пред тях имаше врата. Голяма, дебела, метална врата, като онези по банките.
Амбър се взираше в нея.
— Сериозно ли?
Майло провери кутията на стената до вратата.
— Ключалка по часовник — каза Майло. — Настроена е да се отключва след залез.
— Как ще го набучим, след като спи в скапан трегер?
— Наистина е нечестно — Майло я изгледа. — Какво искаш да правим?
— Сигурно държат Глен някъде в хотела — каза тя. — Трябва да го намерим. Ако е жив, взимаме си го. Ако срещнем вампир по пътя — зачукваме ко̀ла в сърцето му.
Той кимна.
— Това го мога.
39
Започнаха от стаята на най-горния етаж на хотела. Амбър подпря рамо на вратата. След три опита я разби. Стаята беше тъмна, прозорецът беше покрит отвътре. Вместо легло имаше ковчег. Около него — цветя и снимка в рамка на красиво русо момиче. Розали Мастърсън. Трябваше да е тя.
По сигнал на Майло, Амбър повдигна капака на ковчега. Розали лежеше вътре, деликатно положила глава върху сатенената възглавница. Идеалната кожа беше бяла. Устните — сочни и с формата на полумесец, бяха аленочервени. Гърдите ѝ не се повдигаха, не дишаше. На шията не се долавяше пулс. Изглеждаше мъртва и едновременно с това чудно, магически жива, сякаш щеше да се събуди всеки момент и да се усмихне.
Майло притисна връхчето на ко̀ла към сърцето ѝ. Повърхността му започна да кипи от допира с кожата ѝ, а Розали се намръщи в мъртвешкия си сън. Той надигна чука, но се поколеба. Амбър изпита нелогичен порив да скочи напред, да го спре да направи това, за което бяха дошли, но краката ѝ останаха като залепени за земята и можеше само да наблюдава как замахва с чука.
Колът прониза гърдите на Розали с внезапен изблик на кръв, очите ѝ се отвориха и тя изпищя. Погледът ѝ пламтеше от ненавист, а едновременно бе замъглен от объркване, тя се опита да сграбчи ко̀ла, да го издърпва от себе си, но Майло го заби още по-дълбоко и с това се приключи. Цялото напрежение изчезна от тялото на Розали, ръцете ѝ се отпуснаха покрай тялото, краката спряха да ритат, кожата ѝ се напука и се пръсна, а вонята на страшно разложение едва на събори Майло и почти накара Амбър да повърне. Когато се обърна, Амбър видя, че от красивото момиче не беше останало нищо повече от скелет, покрит със собствената му кръв.
Майло си взе ко̀ла, двамата излязоха и се насочиха към следващата стая. Минаваха от стая в стая, от ковчег на ковчег. Някои вампири се превръщаха в скелети, други в изгнили трупове, трети ставаха на прах. Всички умираха с изражение на изненада и ужас, обаче, с един и същ невярващ поглед.
Слънцето вече потъваше под хоризонта и тъкмо когато щяха да се откажат вече да търсят, Амбър видя малка врата, която се забелязваше трудно, в източния край на хотела. Ключът още беше в ключалката. Майло го завъртя и отвори вратата.
Глен лежеше на леглото вътре. Беше бял като труп, а очите му бяха затворени.
— Мъртъв ли е? — попита меко Амбър.
Майло пристъпи напред и опипа пулса.
— Още не — отвърна. — Слаб е, но е жив.
Облекчението избухна в гърдите ѝ, тя почти ахна, втурна се напред и грубо разтърси Глен. Той промърмори нещо насън, но не се събуди.
— Трябва да тръгваме веднага — каза Майло. — Ще го изнесем.
— Аз ще го направя — отвърна Амбър и повдигна Глен до седнало положение. Тя приклекна, като внимаваше да не го набоде с рогата си, а после се изправи, с Глен на раменете, като ловец с плячката си.
— Усмихваш се — констатира Майло.
— А ти не — отвърна Амбър, — но не се преструвай, че не си се тревожил за него. Влезе ти под кожата, нали?
Без да си прави труда да отговаря, Майло излезе от стаята, а Амбър чу гласа на рецепционистката Ингрид:
— Какво… какво правите?
Майло погледна към чука и ко̀ла в ръцете си, към опръсканите си с кръв дрехи, но преди да успее да отговори, Амбър излезе изотзад и се изправи до него.
Ингрид изруга, когато видя рогата и хукна да бяга. Дори с Глен на раменете, Амбър лесно я настигна. Изрита я по глезените и Ингрид изпищя и се претърколи. Падна на стълбите, започна да се търкаля и да се върти надолу, после отново полетя, докато не се просна във фоайето на партера. Левият ѝ крак изглежда бе счупен.
Амбър и Майло слязоха при нея. Ингрид пълзеше покрай рецепцията.
— Дори не си една от тях — каза Амбър. — Още си човек. Как можа?
Ингрид се обърна по гръб.
— Господарят ще ви убие! — изписка тя. — Господарят ще ви използва за…