Амбър я изрита в лицето и Ингрид се превъртя и замлъкна.
После я заля студенина, която се плъзна по гръбнака и погъделичка основата на черепа. Обърна се, както и Майло, и двамата видяха как Варга влиза в помещението. С няколко бързи крачки стигна до Майло, изби ко̀ла от ръцете му и го стовари върху една маса. После се обърна към Амбър със светещи очи.
— Кръвта на децата ми е по ръцете ти — каза той. В очите му гореше бяс. — Кръвта на моята Розали е по твоите ръце.
Глен се плъзна от раменете на Амбър и се свлече на земята в безсъзнателна купчина. В гърлото ѝ се оформиха поредици от безсмислени думи, но се задръстиха в гърлото ѝ и не излезе нито звук. Искаше да се извинява, да заплашва, да се моли, да крещи; искаше да вдига шум и да мълчи.
Вместо това, успя само да надигне разпятието. Устните на Варга се опънаха над дългите, остри зъби.
— Свали това — нареди той, а Амбър усети властта в гласа му и неистово пожела да се подчини. И все пак все още мислеше достатъчно ясно, за да задържи треперещата си ръка вдигната.
— Този град е мой — каза Варга. — Идваш тук и убиваш децата ми, моята Розали, омърсяваш дома ми, като внасяш това нещо — той изсумтя, докато го казваше, а очите му не се откъсваха от кръста в ръката на Амбър — през прага ми. Оскърби ме многократно, глупаво създание. Наистина ли очакваш да си тръгнеш оттук жива?
— Ти нападна приятеля ми — насили се да продума Амбър.
— Не съм докоснал и косъм от главата му — каза Варга. — В интерес на истината, не знам кой го направи. Твърде много сме. Най-добре сме, когато сме малцина.
— Тогава… сме ти направили услуга. Ние…
— Вие избихте децата ми! — изрева Варга, а Амбър се препъна назад.
— Тези в хотела са си моите — каза той с отново спокоен тон. — Онези вън са… свободни неща, не са били предвидени. Работа на хлапака. Но при все това са мои деца.
Амбър толкова се беше съсредоточила върху Варга, че не забеляза как Майло тича към него. Варга обаче го беше видял и се извъртя, за да избегне ко̀ла, насочен към гърба му.
— Бягай! — извика Майло.
Тя хукна. Не мислеше, че ще го направи, но го направи. Избяга и остави Майло да се изправи сам срещу Варга. В мига, в който се озова във фоайето обаче, страхът се изпари, тя спря и погледна назад. Какви ги върши, по дяволите?
Обърна се и видя как Майло се размазва в стената. Падна в несвяст, а колът и чукът издрънчаха до него.
А после познат глас.
— Мразя вампири.
Страхът отново се събуди, но този път не беше свръхестественият ужас, който излъчваше всяка пора на Варга, беше страх, много по-близък до сърцето ѝ. Гласът на баща ѝ. Дори демонската ѝ форма не успяваше да заличи този страх. Сега наистина искаше да бяга. Да хукне и да не спира.
Застави се да отиде до ъгъла и да надникне.
Бил и Бети въвеждаха демоните във фоайето — високи и великолепни с червената си кожа и рога. Алистър беше най-едър — наложи се да се наведе, минавайки през вратата, а рогата му застъргаха върха на каменната арка. Гранд пък беше най-широкоплещест — якето му беше опънато по гърдите, а червената коса на Кърсти беше потъмняла в тон с кожата ѝ. Имелда влезе последна с присвити очи, съсредоточени върху Варга.
— Още мелези — каза Варга, а отвращението се четеше по извивката на устните му. — Не сте добре дошли тук.
Бил се усмихна.
— За разлика от теб, нямаме нужда от покана, за да влизаме където и да било. Това винаги ви е бил проблемът на вашата порода, знаеш ли, твърде възпитани сте.
— Аа — отвърна Варга. — Мислиш, че си срещал такива като мен и преди.
— Да, срещали сме.
— Не. Ако бяхте, сега щяхте да тичате през глава. Но аз нямам работа с вас. Напуснете и ще ви опростя престъпленията срещу семейството ми.
— Семейство? — попита Кристи. — И, имаш предвид всички онези противни дребни вампирчета, които цял ден влачим на слънце? Това семейство ли? Ама че голямо семейство. Сигурно си доста зает.
Варга я наблюдаваше без да продума, докато те бавно и съвсем нехайно го обкръжаваха.
— Ще си тръгнем — каза Бети. — Ще си тръгнем в секундата, в която ни кажеш каквото искаме да разберем. Търсим едно момиче на име Амбър. Трябва да е пристигнала с една черна кола. Познаваш ли я?
— Виждал съм момичето.
— Така ли? Колко хубаво. Къде е тя?
Амбър се приготви да бяга, но Варга се усмихна и не каза нищо.
Демоните надигнаха кръстовете, а Варга засъска.
— Къде е тя? — попита Бил и се приближи.
Варга се опита да се дръпне, но кръгът около него бе твърде тесен. Кожата му започна да пуши.
— Всички, пролели кръвта на семейството ми, са мои, аз ще ги убивам — продума той, а гласът му беше изпълнен с болка. — Момичето. Нейният придружител. И всички вие.