Всичко си пасваше. Беше логично. Практично. Но не заради логиката тя пропълзя напред, нито заради това вдигна чука и ко̀ла. Не беше логика онова, което изгаряше всяка клетка на съществото ѝ. Беше бяс. Беше ярост.
Той нараняваше нейната майка.
40
— Усещаш ли това? — попита Варга Бети с мек глас. — Усещаш ли как прешлените ти започват да пукат? С какво, според теб, това е по-различно от това да изгориш на слънце? Как ще го сравниш със смъртта, на която подложихте моето семейство? А? — той се присламчи още по-близо до нея. — Когато взема главата ти, малко демонче, ще я закова на стената си.
Амбър се втурна към тях, Варга я чу и се завъртя, но беше твърде късно да спре ко̀ла, който се заби в гърдите му. Блъсна се с гръб към стената, а Амбър замахна с чука, но той я стисна за китката, с която държеше ко̀ла и тя едва помръдна. Той ѝ се ухили, оголвайки зъби.
Тя му се ухили в отговор, оголвайки своите.
Стовари чука в лицето му. Той изсъска от болка — ударът остави кръгъл отпечатък на кожата му, който цвърчеше, сякаш го беше ударила с нагорещена ютия, след което наби с чука ко̀ла през ребрата му.
Варга се вцепени, опули очи и отвори уста. Но нямаше кръв.
Тя отново удари с чука, а неговата изненада отстъпи на яростта. Той сключи ръце около ко̀ла, но не успяваше да я спре да го зачуква все по-дълбоко и по-дълбоко, а накрая тя удари толкова силно, че главата на чука отхвърча нанякъде. Тя пусна дръжката и започна да блъска по ко̀ла с юмрук, а сега Варга крещеше и се гърчеше и след поредния ѝ удар най-сетне от раната рукна тъмна на цвят кръв, опръска лицето ѝ и я отблъсна назад. Заслепи я — влезе в устата ѝ, в носа ѝ, покри пода, тя се спъна, падна, започна да кашля и да плюе, да бърше очите си. Цялата беше в кръв, която попиваше в нея, прилепяше косата към главата ѝ.
После потокът отслабна и намаля, а Амбър замига усилено и вдигна очи, докато и последната кръв на Варга, която бе станала черна и гъста като асфалт, изтичаше на капки от раната. Вече беше просто една черупка, една изсъхнала обвивка, сива като пепел. Той падна на колене, те се разтрошиха под него, цялото му тяло се разпадна, а костюмът му се слегна, като корабно платно при внезапно стихнал вятър. Черепът се търкулна, твърде тежък за гръбнака, а когато се удари в земята избухна на прах и дребни парченца.
— Амбър.
Гласът, тонът я накараха да се обърне веднага и тя видя майка си — с нейното си лице, която се опитваше да се изправи. Притискаше се от едната страна, сякаш имаше счупени ребра. Или нещо по-лошо.
— Ти ме спаси — каза Бети с отслабнал глас. — След всичко, което стана, ти ме спаси.
Амбър стоеше покрита с кръв и не се сещаше какво да отговори.
— Направихме грешка — каза Бети и се подпря на рецепцията за опора. — Наистина. Такава огромна грешка. Но ето ни сега тук.
— Знам какво искате — отвърна Амбър.
Бети поклати глава.
— Вече не. Каквото и да си чула, нещата се промениха. Ние ги променихме. Дай ни шанс, миличка. Нека ти обясним.
— Вие просто отново ще излъжете.
— Край с това — каза Бети, а убедеността в очите ѝ накара Амбър да повярва. — Всичко това приключи. То продължи твърде дълго, слънчице, и вече не се търпи. Искаме нещо друго.
— Колко от братята и сестрите ми сте убили?
Беше странно, но да вижда болката по лицето на майка си беше почти достатъчно да накара Амбър да се втурне към нея.
— Ние сме лоши хора — каза най-сетне Бети. — Но се опитваме да не бъдем. Моля те, Амбър, върни се с нас. Можем да започнем отначало. Като семейство.
Бети направи крачка към нея, но коляното ѝ поддаде, но преди да падне на земята, Амбър вече беше при нея и ѝ помагаше да се дотътри обратно до рецепцията.
— Благодаря ти — каза Бети, стискайки зъби срещу болката. — О, миличка, нямаш представа през какво минахме. Мислехме, че сме те изгубили.
— Можеш ли да се изправиш?
Бети успя да се засмее.
— Винаги си толкова загрижена, нали? Не си го наследила от баща си, да знаеш. Но се боя, че и от мен не е.
Амбър изведнъж осъзна колко е уязвима, но Бети освободи хватката си, веднага щом успя сама да застане на крака. Амбър беше изцапала блузата на майка си с кръвта на Варга. Блузата беше скъпа. Бети дори не беше забелязала.
— Знаеш ли на кой си ми напомняла винаги? — продължи Бети. — На моята майка. На баба ти. Никога не съм ти разказвала за нея, нали?
— Никога не си ми разказвала нищо.
— Е, това приключва днес. Оттук нататък никакви тайни повече между нас. Става ли?