— Бети, не можеш просто…
— Мамо.
Амбър се намръщи.
— Какво?
— Мисля, че бих искала да ме наричаш „мамо“ отсега нататък, — каза Бети. — Мислиш ли, че ще можеш?
— Аз… не знам…
Бегли поклати глава.
— Много бързам, нали? Извинявай, миличка. Стъпка по стъпка, ето така ще възстановим семейството.
— Бети… Мамо… Не знам дали мога да ти вярвам.
Очите на Бети внезапно се изпълниха със сълзи.
— Да — отвърна тя. — Разбира се. Имам предвид… очевидно. Подложихме те на много изпитания и трябва… трябва да си върнем доверието ти. Разбирам. Наистина. Но трябва да погледнеш и от наша гледна точка, Амбър. Ти си нашата дъщеря и ние те обичаме повече от всичко на света. Твоята безопасност и благоденствие са единственото, което ни интересува. Няма нужда да ни прощаваш, миличка, още не, но това семейство няма повече да бъде разделено. Обичаме те, слънчице.
Сълзите потекоха от очите на Амбър, а майка ѝ я придърпа в прегръдка. Притискаше я близо до себе си, а Амбър ридаеше, а когато престана, затвори за малко очи.
Само за няколко мига. Само от това имаше нужда в този момент.
— Прибирайте се — каза накрая, отдръпвайки се леко. Беше оставила кървава следа по брадичката на Бети. — Има нещо, което трябва да свърша, и когато стане, също ще се прибера и можем да продължим да бъдем семейство.
— Където и да отидеш, идваме и ние — отвърна Бети. — Няма да те оставим.
— Няма да ме има само още няколко дни. Започнах едно нещо и трябва да го довърша. Но ще се видим вкъщи, мамо. С теб и татко.
Амбър я целуна и понечи да се отдръпне.
Бети задържа китката ѝ.
— Къде трябва да ходиш?
— Просто едно нещо.
Бети стисна по-силно.
— Мамо, боли ме.
— Семействата не се делят.
— Мамо, моля те, пусни.
— Просто ще попитаме баща ти, какво ще кажеш?
И в този миг Майло притисна дулото на пистолета си в главата на Бети и нареди с мек глас:
— Пусни я.
Очите на Бети леко се разшириха. Амбър не продума. Бети я пусна.
Насочил оръжието право към главата на Бети, Майло се премести до Амбър.
— И кой точно сте вие? — попита Бети.
— Мисля, че знаете кой съм — отговори Майло. — Мисля, че вече сте проверили номера на колата ми.
Бети пусна една полуусмивка.
— Да, действително е така, господин Себастиан, но не успяхме да намерим много информация за вас. Не сте ли малко старичък, за да се мотаете с шестнайсетгодишни девойчета?
— А вие изведнъж се превърнахте в загрижен родител ли? И очаквате да го повярваме?
— Значи вие тровите дъщеря ни и я насъсквате срещу нас.
— Не, вие сами сте го направили, когато ви е чула да планирате убийството ѝ.
Бети се поизпъна. Ребрата ѝ изглежда не я притесняваха толкова много вече.
— Амбър, цял живот съм попадала на такива като него. Само неприятности от тях. Не бива да слушаш и дума от това, което ти казва. Не знае какви са фактите. Не ни познава.
— Имам му… доверие — каза Амбър.
— Не бива — отвърна Бети. — Лъгал те е през цялото време. Той ти промива мозъка, не виждаш ли? Настройва те срещу нас — тя закова поглед върху Майло. — Това е отвличане. Това, което сте направили, е отвличане.
— Амбър спаси живота ви тази вечер — каза Майло. — На ваше място бих го запомнил.
— Вие сте без значение — отвърна Бети. — За нас сте без значение. Амбър, забранявам ти да ходиш където и да било с този мъж.
Майло вдигна Глен от пода, вдигна го на раменете си и тръгна към вратата. Амбър се почуди какво да прави, след което го последва.
— Амбър! — остро извика Бети и направи няколко крачки след нея. — Амбър, оставаш тук, млада госпожице!
Амбър поклати глава.
— Трябва да…
— Ще останеш със семейството си!
Амбър се преобрази, почувства силата и мощта, които се вляха в тялото ѝ и изръмжа.
— Късметлийка си, че не ти откъснах главата, мамо. Мислиш, че повярвах и на една дума, която каза ли? Мислиш ли?
Бети срещна твърдия ѝ поглед със своя.
— Това е последната ти възможност. Единствената, която ще получиш. Ако си тръгнеш, ще те последваме и аз лично ще изям сърцето ти, млада госпожице.
Амбър се дръпна назад към вратата.
— И аз те обичам — каза тя и побягна.
41
Пътуваха петнадесет часа.
Всеки километър, който изминаваха, отнемаше по нещо на Майло. Изглеждаше измъчен. Изглеждаше отслабнал. Амбър си мълчеше. Глен спеше. Имаше моменти, в които дишането му беше толкова слабо, че го мислеха за умрял. Тя не каза дума и за това. Интересуваше я само да се махне колкото се може по-далеч от Каскейд Фолс. Спираха четири пъти за петнадесетте часа. Успя да почисти лицето си и да се преоблече, да намери слънчевите си очила и да пишка два пъти и толкова. Никакво време за повече. Никакво време за губене.