— Взехме ти малко ядки — каза Амбър и му подаде едно пликче.
Той го зяпна.
— Ядки? Сериозно?
Амбър погледна към Майло за помощ, но лицето му беше непроницаемо и все така загледано напред.
Тя се усмихна на Глен.
— Тялото ти трябва да произведе повече кръв. Ядките вършат добра работа. Като спрем, може да си вземеш плодове и месо, и мляко, и каквото там ти се яде.
Явно неубеден, Глен положи всички усилия да отвори пликчето. Амбър му го взе, отвори го и му го подаде обратно.
— Благодаря — промърмори той и започна да яде. След като подъвка малко, вдигна очи. — Невада е там, където е Лае Вегас, нали? Ще минем ли някъде наблизо?
— Сега сме в Лае Вегас, глупчо.
Глен веднага засия и взе да се оглежда, но не видя нищо, освен магистрала.
— Ъъ… ама къде е?
— Натам — посочи му тя.
И двамата погледнаха към бетонната граница, която разделяше пътищата.
— Не виждам много отвъд тази, сещаш се де, стена, — рече Глен.
— Аха — отвърна Амбър.
— Ще видим ли Стрип?
— Не.
— Хотелите? Някое казино?
— Най-вероятно не.
— Ама какво, просто ще… обиколим покрай града?
— Да.
— И няма да видим нищо от самия град?
— Няма.
— Така ли?
— Да, имам предвид, не, няма да видим.
— Значи след всичките години, през които съм слушал за Лас Вегас и съм го гледал по филмите и по телевизията, сега най-сетне съм тук и… ще видя само една стена? — В очите му избиха сълзи.
Амбър се намръщи.
— Плачеш ли?
— Плача ли? — повтори Глен и изхлипа високо. — Мили Боже, да. Защо плача? Дори не съм тъжен — изтри сълзите от бузите си, сякаш бяха противни насекоми. — Просто наистина ми се искаше да видя Лае Вегас.
— Изгуби много кръв — каза Амбър. — Много си емоционален в момента.
— Явно.
— Ще се обърна напред и ще се престоря, че не плачеш, защото не знам как да се оправя с това.
Той кимна, хлипайки.
— Звучи добре.
Тя се обърна и погледна през предното стъкло, а след няколко минути Глен спря да плаче и заспа.
Продължиха през Юта. Но Амбър вече не можеше да търпи влошаващото се състояние на Майло. Кожата му посивяваше с всеки изминат километър. Тя настоя да спрат и той неохотно се съгласи, така че отседнаха в Супер 8 в Грийн Ривър. Амбър спа като убита през тази нощ. На сутринта Глен също беше добавил малко руменина в бузите, Майло изглеждаше съвсем нормално, а Чарджърът блестеше от чистота. Докато се качваха, Амбър я връхлетя усещането, че ги беше чакал.
Тя погледна към белега на китката, който вече не криеше: оставаха 221 часа.
Стигнаха до Крикет Хил, Колорадо, малко след два следобед, после изхабиха още цял час, докато намерят улица Бъркит. Тя ги изведе до покрити с дървета хълмове, а пътят се стесняваше все повече. Накрая се превърна в диря, а дирята секна, и се наложи да слязат от Чарджъра и да продължат пеш. Започна да вали ситен дъжд, но дърветата ги предпазваха през повечето време, а Глен не се оплака, въпреки че все още беше очевидно слаб.
— Грегъри Бъкстън не ми изглежда като човека, който очаквах да е — каза Амбър нарушавайки тишината.
Майло я погледна.
— Което значи?
— Което значи, че е свестен тип — отвърна Амбър. — Поне според това, което разказа Алтеа. Сключил е сделката, за да спаси сина си, и не е наранил никого. Не е като Дейкър Шанкс или… като родителите ми. Как ще го предложим на Сияйния демон сега, като знаем всичко това?
Крачките на Майло бяха дразнещо големи.
— Да го предложиш е най-сигурният ти шанс за оцеляване — каза той.
Тя подтичваше край него, като остави Глен да се мъчи да ги настигне.
— Трябва да има нещо друго. Трябва.
— И какво сега? Искаш да се откажеш ли?
— Не — отговори тя. — Искам да го намеря. Успял е да измами Сияйния демон и да остане жив толкова дълго. Звучи ми като някой, който може да ми помогне.
— Ако Джейкъб ни каже къде е — уточни Майло.
— Какво ще правим, ако не ни помогне?
— Дай първо да го намерим — отвърна Майло. — Каквото стане после, ще стане.
Проследиха пътеката до някаква хижа. Може и да е била здрава някога, гордо изправена и силна насред поляната, и да е внушавала твърдост на всичките дървета наоколо, но бремето и обстоятелствата я бяха изхабили. Сега се беше спихнала като старче. Прозорецът от дясната страна на тясната врата бе тъжно накривен, а от прогнилите дъски на верандата се виеха бурени. Отвън беше паркиран един изстрадал мотор със спукани гуми, който допълваше жалкия вид на хижата.
Амбър и Глен прекрачиха кривата от покрити с мъх камъни, наполовина потънала в листа и последваха Майло до вратата. Верандата скърцаше опасно под тежестта им. Вратата се отвори още преди Майло да успее да почука.