— Мисля, че ти счупих тоалетната — обяви.
Амбър затвори очи.
— Трудно се пуска водата — отвърна Джейкъб. — Изчакай водата да спре да бълбука и пробвай пак.
Глен отвърна на злобния поглед на Амбър с безпомощно вдигане на рамене, след което кимна и излезе.
Джейкъб отиде в кухнята — скромно нещо с печка и маса. Кипна малко вода, като продължаваше да говори.
— Ако ще ме питате каква е била пробойната, хич не се старайте. Не знам. Но след като баща ми стисна ръце със Сияйния демон, Демонът се протегна към мен, а пръстите му — дълги, дълги пръсти, още ги помня, минаха през стомаха ми. Не разкъсаха кожата, нищо такова, просто минаха през мен, а болката беше силна. Така де, болеше адски. Баща ми беше запушил устата ми с длан, за да не крещя — не трябваше да притесняваме сестрите, но аз се мятах и ритах, а когато отново отворих очи, Сияйния демон държеше сива буца мътилка и тъкани. Моят тумор. Болката беше изчезнала, вече не ми беше лошо. Той просто го извади от мен. Погледнах към баща ми и за миг, за съвсем кратък миг, видях какво му беше сторил Демонът. Кожата му беше посивяла — също като моя тумор, само че не беше мека, очите му светеха, имаше заострени зъби и две удивителни, огромни крила, като крилата на грамаден прилеп, които излизаха от лопатките на гърба му. Успях само да го мерна този крилат звяр, след което всичко си дойде на мястото, но аз никога няма да го забравя. Никога.
— Крила? — попита Амбър. — Не рога?
— Само издатини — отвърна Джейкъб. — Баща ми имаше много коса, но в този момент беше с гола глава, а по цялата ѝ повърхност имаше едни такива малки издатини, като корона. Предполагам, че можеш да ги наречеш рога. Малки рога. Но грамадни крила.
— А какъв е бил планът за събиране на душѝ? — попита Майло.
— По три на година — каза Джейкъб, докато приготвяше четири чаши кафе. — През първите три години той ги достави. Това е частта, която Алтеа държи да забрави. Но след това започнаха извиненията. Сияйния демон изпрати свой представител, а татко го увери, че ще се върне в играта. Само че докато обясняваше на представителя, че му е трудно да излиза по три пъти в годината, аз го наблюдавах да излиза всяка седмица. Из целия квартал изчезваха хора. Дори ченгетата дойдоха веднъж да разговарят с него. Стана толкова лошо, че се наложи да се преместим. Нямаше нужда да ми казва какво става. Аз си знаех. Събираше повече душѝ, отколкото беше договорено, но не ги даваше на Сияйния демон. Беше намерил начин, след всичките си проучвания, как сам да се храни с тези душѝ. Той увеличаваше силата си.
— През цялото време е планирал да изчезне — констатира Майло.
Глен дойде при тях в кухнята.
— Извинявай — рече, усмихвайки се, — да ти се намира случайно уред за отпушване?
Джейкъб му се намръщи, после извади уреда изпод мивката и му го подаде.
— А случайно нещо по-голямо да имаш? — попита Глен.
— Не — отговори Джейкъб.
— Е, и това ще свърши работа, тогава — каза Глен и излезе.
Джейкъб придоби притеснен вид, но това беше за кратко, след което подаде кафетата на Майло и Амбър. Амбър не обичаше кафе.
— Когато бях на седемнайсет — продължи да разказва Джейкъб, — татко ме извика в дневната, сложи ме да седна и ми каза, че си тръгва. Каза, че представителят ясно му е дал да разбере, че ако не си навакса за пропуснатите душѝ, неговата собствена ще бъде погубена. Каза, че ако ми довери къде отива, Сияйния демон ще разбере и ще ме изтезава, докато не призная. Каза ми, че съм вън от тази работа. Очевидно излъга по този въпрос — той отпи от кафето, облегнат на печката.
— И така баща ми си замина, а Алтеа ме взе за няколко години, докато не си намерих работа и не започнах да се оправям сам. От време на време получавах по някоя картичка, но толкова. Представителят започна да идва при мен, но въпреки всички заплахи, ракът не се върна.
— Сияйния демон сигурно е бил бесен — каза Амбър.
Джейкъб вдигна рамене.
— Не беше много доволен, никак даже. Но беше наясно, че не знам къде е баща ми. Странна работа е с тези демони — искам да кажа истинските, не позволяват нищо да замъгли въпроса, който е на дневен ред. Можеше да ме убие хиляда пъти, за да утоли яда си, но в крайна сметка не откъсна поглед от голямата награда. И мисля, че татко беше наясно с това. Надявам се, че е било така.
— Както и да е, преди около петнайсет години представителят отново почука на вратата ми и каза, че това е последното му посещение. Каза, че имал по-полезни неща за вършене от това да издирва някакъв измамник. А аз, глупакът, го взех за добра новина.
— Няколко седмици след това, взех да усещам, че ме наблюдават. Не можех да се отърва от това чувство. Бях убеден, че някой, нещо, ме преследва. Започнах да хвърлям погледи с периферното зрение. Вещицата. Започна с това да руши някакви мои неща. Нищо особено. После уби кучето на съседа ми. После уби и съседа ми. Аз се преместих. Местих се три пъти. Ченгетата вече проявяваха интерес, както бяха проявявали към баща ми. Но тя винаги ме намираше. Нямаше как да я спра. Купих си тази хижа, където нямам съседи, и си нагласих периметър, през който да не може да минава. Бях научил някой-друг номер от стария. Ходех с мотора до града всяка седмица за пазар и такива неща, но стана много опасно и затова сега си поръчвам доставки.