Амбър се ухили, остави Майло сам да се обяснява и продължи напред по пътеката към колата. След малко Майло и Глен изчезнаха от поглед. Още няколко секунди и вече виждаше Чарджъра.
Тогава някъде отляво се чу звук. Пукане на клонки.
Амбър спря и започна да оглежда дърветата. Нищо. Нищо не се криеше, не дебнеше, не се промъкваше… Нищо не я причакваше.
И все пак…
Тя направи няколко крачки извън пътеката, а сухите клони под краката ѝ се разтрошаваха с пукот. Тилът ѝ настръхна от съзнанието за нещо особено.
Наблюдаваха я.
Беше сигурна, че нечии очи я следят и усещаше злите намерения в тези очи. Нещо там желаеше да ѝ навреди и с всяка своя крачка тя се приближаваше към него, където и да беше то.
Но нямаше нищо. Дори при тази слаба светлина, тя все пак виждаше ясно, за да е сигурна. Направи още крачка. Примитивната ѝ страна, гущерският мозък, който не мислеше, щеше да ѝ заповяда веднага да обърне и да бяга през глава на мига — такъв беше страхът, който я прониза внезапно. Но тя го потисна. Разбира се. Нямаше нищо. Нищо, освен дървета.
Прас.
Звукът от поредната прекършена клонка, точно пред нея, искаше да превърне ръцете ѝ в ноктести лапи, но тя устоя и не се преобрази. Демонската ѝ част беше твърде уверена, твърде сигурна в себе си. Щеше да е грешка да разчита на нея. Върна си контрола и кожата, която беше започнала да се зачервява, си върна нормалния цвят. Беше се счупила още една клонка. Това е. Нищо повече. Загледа се в едно от дърветата и се приближи до него, сякаш го предизвикваше да се пробва и да я изплаши отново. Беше просто глупаво дърво с глупави клони, с чворове по стъблото, които приличаха на крещящо лице, с очи, вторачени в дълбокия мрак.
Очите се отвориха.
Амбър изруга, отстъпи, но глезенът ѝ се заклещи. Клонките тракаха като кости, докато дървото се раздвижваше, а всяко рязко движение разкриваше по още някоя част от тялото му — глава, ръка, длан, крак. Не дърво, а нещо, нещо с грапава кожа и възли от кора и течаща смола, с коса от вейки и листа. Нещото стоеше и чакаше, изправено и високо, но изведнъж се раздвижи, наведе се, извивайки грациозно изкривения си гръбнак, а дългите крайници се протегнаха към Амбър, която се опитваше да се измъкне, но само се препъваше заднишком. Устата му остана отворена, заключена в замръзнал вик, а от нея се чуваше звук като от тракащи зъби.
Вещицата.
Тя се спусна към Амбър, която падна назад, удари се в земята и отчаяно се претърколи. Щом вдигна очи, видя, че е сама.
Стана и се прибра, каза лека нощ на родителите си и отиде да си легне. Сънуваше, че все още е в гората, че крачи след вещицата с притъпени усещания. Когато се събуди, отиде на училище и седя в час. Мислите ѝ се връщаха отново към гората, където тя все така продължаваше да крачи. По някакъв начин ѝ се струваше много реално. След училище изкара смяната си във Файърбърд, после се прибра и право в леглото. Сънува разбитите останки на някаква стара къща в гората и как я водят в мазето.
В съня си тя заспа. В съня си сънува.
А на сутринта се събуди.
44
Мазето беше камък и студ. Земята беше замръзнала пръст. Утринната светлина проникваше през дупки в дървения таван и през тесния прозорец, който се намираше на далечната източна стена. Прозорецът нямаше стъкло, но имаше метални пръчки, също като металната решетка, която служеше за врата към коридора. Като затворническа килия. Амбър седна.
Пет жени насочиха погледи към нея.
Бяха мръсни. Дрехите им бяха на парцали. Косите — дълги, рошави. Приличаха на дивачки — неопитомени и опасни, но седяха около нея сякаш чакаха автобус.
— Не се бой — каза едната.
Другата се изсмя с пръхтене.
— Добре де — каза първата. — Бой се. Но не се бой от нас. Ние няма да ти причиним зло — беше малко след четиридесетте, но дългата ѝ коса вече посивяваше. Тук долу изглежда нямаше достъп до боя за коса. — Аз съм Дебора. Можеш да ми казваш Деб. Това е Джулиана, Онър, Фейт и Исеул. Ти как се казваш?
Амбър притисна гръб към стената и придърпа краката си.
— Амбър — отвърна. — Къде сме?
— Някъде, където няма да ни намерят — отвърна Джулиана, тази, която се беше изсмяла. Беше малко по-млада от Деб, с руса коса, някога къдрава, вече просто на възли. Лицето ѝ беше сурово, но не и враждебно.
— Носиш ли нещо с теб? Телефон, нещо?
Амбър поклати глава.
Онър, момичето на двайсетина години с безупречна абаносово тъмна кожа и уста, пълна с метални брекети, се приведе напред.