— Някой знае ли, че си тук? Имаше ли някой наблизо, когато те отвлече?
— Не знам колко време съм ходила, но имам приятели, които ще ме търсят — отвърна Амбър.
— Няма да ни намерят — каза Джулиана. Тя стана, отиде до решетката и се подпря на нея. — Не мислиш ли, че хората са ни търсили вече? Ето — Исеул е племенница на един от най-богатите хора в щата — мислиш ли, че не е пратил кучета и хеликоптери да я издирват?
— Моите приятели са различни — отвърна Амбър. — Те са специалисти в тази област. Поне единият, де.
— Не бих се надявала особено — каза Деб, а гласът ѝ изведнъж загуби жизненост. — Не мисля, че някой може да е специалист по това нещо.
Амбър задържа погледа си.
— По какво — каза, — по вещици ли?
Другите жени се намръщиха.
— Вещици ли? — повтори Онър.
Корейката — Исеул, метна една клонка в центъра на помещението.
— Това, което ме довлече тук, не беше вещица — каза тя. — Беше дърво-чудовище.
— И какво е дърво-чудовище? — попита Амбър.
— То ни отвлече — каза Джулиана. — Отвлече и теб, нали? Изглежда като дърво, докато не си отвори очите? Не му знаем техническия термин, но това представлява — дърво-чудовище.
— Тя е вещица — отговори Амбър. — Просто така изглежда.
— Ти откъде знаеш? — попита Деб.
— Понеже е точно така. Тя е изпратена да тормози един човек, който живее в тази гора — Джейкъб Бъкстън.
— Гретчен е била права! — внезапно извика Фейт — петата жена, и скочи като ужилена. — Тя ни го каза! Единственият човек, с който всички сме контактували една седмица преди да се събудим на това място! Гретчен беше сигурна, че той е замесен!
— Коя е Гретчен? — попита Амбър.
Деб се поколеба.
— Беше тук долу с нас. После я отведоха и оттогава не сме я виждали. Имаше и други. Само ние останахме, докато не се появи ти.
По израженията на лицата им, Амбър разбра, че никоя от тях не пази надежда, че Гретчен е жива.
— Джейкъб не е виновен — каза тя.
— Ами! — извика Фейт. — Мислиш ли, че не сме обсъдили всяка възможна връзка помежду ни? И двете с Онър сме правили доставки за Джейкъб Бъкстън. Джулиана се е отбила в хижата му, за да говори с него за местните избори. Исеул е разменила няколко думи с него пред магазина. Деб е излизала два пъти с него, за Бога! Всички сме говорили с него и след няколко дни свършваме тук!
— Джейкъб не е единствената връзка помежду ни — възрази Деб и звучеше сякаш този разговор са го водили вече стотици пъти. — Имаше още шест човека, още осем места… Живеем в малък град, Фейт.
Фейт посочи с пръст към Амбър.
— Но тя сега каза, че Джейкъб Бъкстън е замесен!
— Замесен е — потвърди Амбър, — но не е виновен. Той вероятно дори не знае, че сте отвлечени. От колко време сте тук?
— Гретчен е била първата — каза Деб, — няколко седмици преди мен. Сега е април, нали така? Значи съм тук от десет месеца. Почти единадесет.
— Аз съм от четири — каза Онър. — Бях новобранката, докато не се появи.
— Откъде знаеш всичките тези работи за вещиците? — попита Джулиана.
— За вещицата — поправи я Амбър, — понеже е вещица, е изпратена от някого, няма значение от кого, за да превърне живота на Джейкъб буквално в ад. Хижата е единственото място, на което той е в безопасност от нея.
— Но защо нападна нас? — попита Онър.
— Не знам — отвърна Амбър.
— А ти коя си? Откъде знаеш толкова за тази история?
— Аз трябваше да говоря с Джейкъб. Не го познавах до вчера. Но какво значение има? Единственото, което е от значение сега, е как да се махнем оттук.
— Тези стени са от здрав камък — каза Онър. — Подът е подсилен. Не можем да копаем, ако това питаш.
— А забулените жени ни пускат една по една, за да ходим до тоалетна — добави Исеул.
Джулиана се изхихика от решетката.
— Кефя се как все още му викаш тоалетна.
Исеул се ухили в отговор.
— Аз съм възпитана дама, какво да кажа? Дупка в земята не носи същия величествен смисъл.
— Кои са тези забулени жени? — попита Амбър.
— Работят за дървото-чудовище — отговори Джулиана. — Или вещицата, или там както е. Никога не сме виждали лицата им. Не говорят. Носят ни дивеч, който трябва сами да одираме и да готвим.
— Колко са?
— Поне пет.
— Някога пробвали ли сте да ги преборите?
— Аха — каза Джулиана и присви очи от болезнения спомен. — Не бих го препоръчала. Може би ако всички скочим на една от тях едновременно… но те никога не са сами. Никога не сме имали възможност.
— Е, не се тревожете — каза Амбър. — Сега имате мен.