Светлината се отрази от брекетите в усмивката на Онър.
— Това момиче вече ми допада — каза тя. — Много е смешна.
Амбър се изправи, борейки се с вълната на замаяност, която си тръгна толкова бързо, колкото и дойде.
— Ще ти се вие свят няколко минути — каза Деб. — Всички сме го преживели.
— Какво ми е направила?
— Има жило — каза Фейт. — Натровила те е. Но не продължава дълго, спокойно. Така успя да хване всички ни.
— И защо ни държи живи?
— А — рече Исеул, — пак се върнахме на тази весела тема, а?
— Не знаем — каза Деб. — Защо отведе Гретчен? Защо отведе останалите? Защо не нас? Защо просто не ни убие и не приключи с това? Защо не ни пуска да си ходим? Ако изобщо знаехме защо сме тук, може би щяхме да измислим нещо.
— Забулена — предупреди Джулиана и се отдръпна от решетката, а всички, които седяха, скочиха на крака.
Забулената изникна с шумолене от мрака на коридора, а Амбър разбра откъде идваше това наименование. Дрехите ѝ сякаш се състояха само от шалове — мръсни, гнусни и парцаливи, зашити с канап, от различни материи и дължини. Ръцете ѝ се губеха в огромни ръкави, а лицето беше скрито. Бързо движение на китките и два хилави заека бяха захвърлени между решетките.
Джулиана ги вдигна, огледа ги отгоре-отгоре и викна по забулената жена, докато онази се връщаше откъдето се беше появила.
— Това са зайци. Изрично поисках патица!
— Така беше! — подвикна Исеул. — Помня!
Забулената не отговори, нито се обърна.
Джулиана подаде зайците на Амбър.
— Тъмничарска традиция — новият одира и готви закуската.
Очите на Амбър се разшириха.
— Ъ…
— Шегува се — обади се Деб.
— О, слава Богу.
— Хич не сте забавни, момичета — промърмори Джулиана.
Амбър наблюдаваше как жените одират и готвят зайците на огън. Седнаха в кръг и започнаха да ядат, като си споделяха чаши дъждовна вода, събрана в кофа под малка дупка на тавана. Заекът беше жилав. От хрущялите ѝ се повдигаше, но тя направи всичко възможно да го потисне. Хрумна ѝ, че с демонските си зъби нямаше да има проблем да разкъсва храната, но реши, че е най-добре да не се преобразява пред тези жени — не и ако не е наложително.
— Разкажи ни за себе си, Амбър — каза Деб. — Откъде си?
— От Флорида.
— И откъде знаеш толкова много?
В устата на Амбър изхрущя нещо. Тя извади костицата измежду зъбите си и глътна останалото.
— Аз и приятелят ми търсим бащата на Джейкъб Бъкстън. Той е специалист по всичките тези работи.
— А как се вписва в цялото това нещо една тийнейджърка от Флорида? — попита Джулиана.
— Аз, ами, имам неприятности. Преследват ме едни хора.
— Вещици?
— Не. Не, тези са… други неща. Но те искат да ме хванат и затова отидохме в Колорадо и затова съм тук сега.
— А какви са тези неприятности? — попита Деб.
— От лошите.
Деб я погледна, едва вдигна рамене и не зададе повече въпроси. Амбър имаше чувството, че истинският разпит тепърва предстои.
— Трябва да отида до тоалетната — обяви тя.
— Имаш предвид дупката в земята — поправи я Онър. — Сигурна ли си? Ще си насаме със забулените жени. Няма да те наранят, нищо няма да ти направят, но са доста зловещи за някой, който току-що е пристигнал.
— Наистина ми се ходи — каза Амбър.
— Едно момиче трябва да ходи, където има да ходи — рече Деб, изправи се и отиде до решетката. Изпи си последната вода и затрака с чашата по металните пръчки. — Пауза за тоалетната! — завика тя. — Повикът на природата!
За момент остана на място, като гледаше към коридора, след което се обърна към Амбър.
— Идват. Две са. Едната ще върви отпред, другата — отзад. Ще те заведат право при луксозната дупка в земята, а като си готова, ще те доведат директно обратно. Един съвет от мен? Не се опитвай да бягаш. Ще го очакват, особено при нова като теб.
Амбър се изправи и кимна.
— Благодаря.
Забулените се довлякоха. Без да продумат, жените отидоха до най-далечната стена и застанаха с чела, притиснати към камъка. Вратата изскърца тежко, а забулените направиха знак на Амбър да излезе навън. Нервите в корема ѝ пращяха от напрежение, тя се промуши навън, а те затвориха вратата зад нея и я заключиха.
Забулените миришеха на листа и пръст. Не казваха нищо, докато крачеха по коридора, а Амбър вървеше помежду им. Тя се опита да надникне в лицата им, но качулките бяха пуснати прекалено ниско. На места дневната светлина пронизваше мрака. Дървеният таван беше черен от пожара, който беше унищожил останалата част от къщата.
Минаха пресечната точка с друг коридор и Амбър бе доведена до малка стаичка. Когато минаха през вратата, тя смаяно установи, че дупката в земята е буквално дупка в земята.