Забулените стояха на вратата и чакаха.
Амбър застана до дупката.
— Ъ, имате ли нещо против да се обърнете?
Забулените не помръднаха.
Амбър се изчерви, докато се нагласяше на позиция. Отне ѝ половин минута, за да се отпусне и да се изпишка. Когато приключи, се изправи, като внимаваше да не падне в дупката и вдигна дънките. Забулените ѝ направиха място помежду си и я придружиха обратно по същия път и в същата конфигурация — една отпред и една отзад.
Когато минаха отново покрай пресечната точка с другия коридор обаче, Амбър спря.
— Какво има там долу?
Никоя от забулените не отговори.
Тя се постара да звучи дружелюбно.
— Ехо? Можете ли да говорите? Мисля, че трябва да тръгна в тази посока надолу. Имате ли нещо против?
Тя се опита да направи крачка встрани от малката им процесия, но забулената отзад блокира пътя ѝ с една ръка, а тази отпред се обърна.
— Моля ви — каза Амбър. — Само на шестнайсет съм. Дете съм. Останалите са жени. Не може ли да ме пуснете? Моля ви? Обещавам, че няма да кажа на никого.
Забулените мълчаха.
Амбър се усмихна.
— Наистина се опитах да се държа мило — каза тя, преобрази се и усети как силата се влива в нея.
Те я сграбчиха, но тя ги избута и хукна по коридора. Той се разшири и стигна до някаква стая, тя влетя в нея, но миризмата, която я удари в носа, едва не я събори.
Стаята беше пълна с разлагащи се тела. Тук-там се виждаха животински трупове — прогнили и разложени, но онова, което я накара да крещи, бяха човешките останки. Висяха от дървените греди на тавана, закрепени с изкривени и ръждясали пирони. Вътрешностите им — червата и органите, месото и костите, не представляваха повече от почернели купчини на земята, отдавна проядени от плъхове, птици и червеи. Очевидно вещицата ценеше кожите, колкото и да бяха накълцани.
Друга врата нямаше. Никакъв изход.
Тя се обърна, а забулените жени я нападнаха. Тя замахна и ноктите ѝ се забиха в гърдите на първата забулена. В паниката си, която прояждаше нервните ѝ окончания, тя разкъса шаловете и изръмжа в лицето под тях. Беше подготвена за човешко лице, беше подготвена за лице на чудовище, за каквото и да било лице — ако имаше такова. Само че вместо лице, вместо плът и кръв, насреща ѝ имаше маса от плътно вплетени и извиващи се клони, които се виеха в хватката ѝ.
Нещо се размърда в съзнанието на Амбър и мислите ѝ зациклиха за един дълъг и отчайващ момент, след което втората забулена обви ръка около гърлото ѝ и я дръпна назад.
Тя сграбчи ръката, усещайки през плата само още клечки. Клечковидното нещо пред нея протегна ръце, клоните се удължиха, обвиха се около тялото на Амбър, драскаха и прорязваха кожата ѝ, затягаха се около ребрата ѝ. Стана ѝ трудно да диша. Да стои права. Черните ѝ люспи правеха всичко възможно, да я предпазят от увитите като лози клони около тялото ѝ, и я принудиха да затвори очи. Бяха в косата ѝ, увиваха се около рогата. Ръцете ѝ бяха в капан, ноктите — безполезни. Искаше да пищи, но не можеше да си поеме достатъчно въздух. Искаше да крещи, искаше да се предаде, искаше всичко да свърши, но тя нямаше глас и нямаше кой да чуе. Щеше да умре. Щяха да я убият.
Бо̀ри се със собствения си страх, бо̀ри се с вълната на паника, която заплашваше да отнесе всички рационални мисли. През съзнанието ѝ премина една представа — за китайски пъзел за пръсти, където колкото повече се съпротивляваш, толкова по-бързо се хващаш. Тя се концентрира само върху едно нещо. Само едно.
Преобрази се.
Клоните около кръста и корема ѝ се затегнаха, но навсякъде другаде се освободиха и тя успя да си поеме дъх. Устоя на желанието да се бори и вместо това се отпусна и постепенно натискът отслабна.
Клоните се отместиха от лицето ѝ и тя отвори очи, точно навреме, за да види вещицата, която влизаше в стаята.
45
Вещицата се приближи, наклонила глава настрани като любопитна котка. Въпреки че гръбнакът ѝ беше закривен, тя се надвеси над Амбър, а заплетената ѝ коса почти застърга ниския таван. Имаше нещо в очите ѝ — нещо като интелигентност, докато оглеждаше Амбър и я побутваше, и сръчкваше с дългите си, остри пръсти. Клоните на забулените се поместваха услужливо, за да освобождават място в очакване на всяко бучване. Не се чуваха думи, но помежду им очевидно течеше комуникация. Забулените се движеха независимо от вещицата, но едновременно с това някак заедно с нея, сякаш бяха част от едно тяло.
Вещицата погледна по-отблизо. Прокара пръсти през косата и Амбър се сети, че търси рогата, които бяха там до преди малко.