— Не схващам — каза Онър. — Как така я е запълнила с клони? Какво значи това?
— Клоните са живи — отговори Амбър. — Вещицата ги контролира или са част от нея, или нещо такова. Забулените не са жени, те не са хора. Те са просто купчини пръчки. Всички те са нейни продължения, така ми се струва. Когато приключи с Фейт, остана само кожата на Фейт, лицето ѝ и кожата ѝ, пълни с клони, и това нещо повтаряше движенията на вещицата.
— Но това е безумие — каза Исеул.
Амбър кимна.
— Мисля, че тя иска… вещицата, де… мисля, че иска да бъде… като нас.
— Защо?
— Не знам.
— Защо е оставила теб, а не Фейт?
Амбър се поколеба.
Джулиана я сграбчи за ръката.
— Какво криеш?
— Джулиана — обади се Деб.
— Не! — викна Джулиана. — Тя крие нещо. Вижте я само. Дори не го отрича.
Амбър поклати глава.
— Не знам защо…
— Лъжкиня!
Силата на тази дума накара Амбър да отстъпи. Другите я гледаха.
— Защо те пощади вещицата? — попита Исеул.
— Не знам — каза Амбър. — Кълна се.
— Фейт е с нас от месеци — започна Онър. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но гласът ѝ не трепваше. — После изведнъж се появяваш ти и не щеш ли Фейт я убиват. Защо? Ние следващите ли сме? Аз ли съм следващата?
— Защо онова нещо те остави жива? — попита Джулиана. — С него ли работиш? Така ли е? Отговаряй!
Амбър ги погледна, видя суровата решителност в очите им и разбра, че няма да може да се измъкне с приказки.
— Искам да се успокоите — каза тя.
— Просто отговори на въпроса! — кресна Джулиана.
Амбър вдигна ръце.
— Ще ви кажа. Ей сега. Но ще трябва да ви помоля да запазите спокойствие. Аз съм в капан, също като вас. Животът ми е опасност, също като вашия. На една страна сме. Няма да ви нараня.
— Да ни нараниш? — повтори Деб. — Какво имаш…
Амбър се преобрази и мазето се изпълни с викове, крясъци и ругатни.
— Няма да ви нараня! — повтори Амбър, докато те се отдръпваха от нея.
— Стой надалеч от нас! — крякаше Джулиана.
— Надалеч съм! — отвърна Амбър, докато се изтегляше към далечната стена. — Ето вижте! Надалеч съм! Няма да ви нараня!
Те я зяпаха, а тя положи всички усилия да не изглежда заплашително. Направи опит за усмивка.
— Вижте ѝ зъбите! — писна Исеул и Амбър спря да се усмихва.
— Коя си ти? — попита Деб.
— Казах ви, името ми е Амбър.
— Ти си дявол! — възкликна Онър.
— Не, не съм. Това нищо не означава. Рогата, кожата, те не променят моята същност. Почти никак. Не и вътрешното ми аз. Все още съм добър човек, кълна се!
— Ти работиш с вещицата! Затова си толкова наясно с всичко!
Амбър поклати глава.
— Не, не е така. И единствената причина да знам толкова много е, че тъкмо с такива неща се занимавам през последните две седмици.
Деб се намръщи.
— Била си дявол две седмици?
— Моля ви, спрете да ме наричате дявол. Историята за това как съм станала такава е дълга, но преди две седмици се смятах за съвсем нормална и дори не знаех, че нещо подобно съществува. И ето ме на — с всички сили се опитвам да се справя с това, което ме сполетя, и мисля, че се справям доста добре, не съм от лошите, не съм дявол и не искам да нараня никого, освен може би вещицата, заради това, което стори на Фейт и това, което причинява на нас и… не знам какво повече да кажа.
Те гледаха.
— Значи не си дявол? — попита Джулиана.
— Не. Но родителите ми са нещо като демони и аз съм го наследила от тях, а те сега се опитват де ме убият.
Минаха няколко секунди.
— Кофти — каза Онър.
— Така си е — отвърна Амбър. — Вижте, вътре съм с двата крака. Знам, че е шантаво, знам, че е ужасяващо и е трудно да вярваш на някой с червена кожа и рога, но аз не съм лошият герой. Наистина.
Деб първа се престраши да се приближи.
— Но това ли е причината да избере да остави теб пред Фейт?
— Така мисля — отвърна Амбър. — Когато съм в този вид, съм по-голяма, по-силна… А кожата ми може би ще е достатъчно здрава, за да не се разпадне, когато ме превземе. Ще бъда по-здрав… съд, може би.
— Ако иска да те превземе — каза Исеул, — защо не го направи веднага?
Амбър се успокои още малко.
— Както споменах, тя експериментира. Тества самата себе си. Но не ѝ се получава добре.
— Но сега като си тук — продължи Исеул, — може да е намерила съда, който е чакала.
— Да — отвърна Амбър. — Сега вече е готова да приложи всичките си експерименти.
— И какво ще стане с нас? — попита Онър. — Мислиш ли, че ще ни пусне?