— Ей — намеси се Деб. — Ей! Нека преди да започнем да се радваме на висок глас, да помислим как можем да помогнем на Амбър, какво ще кажете?
Амбър се намръщи.
— Искате да ми помогнете?
— Ако можем.
— Благодаря ви. Искрено ви благодаря. Но не знам дали можете да направите каквото и да било. Вещицата е могъща съвсем сама, а с онези забулените отгоре, едва ли някой би могъл да направи нещо кой знае какво.
— Но какво ще прави, в крайна сметка? — попита Джулиана. — Хубаво, взима кожата на Амбър, взима ѝ лицето, и какво? Ще изглежда като дявол — без да се обиждаш, Амбър, и къде ще отиде така? Какво, по дяволите, иска?
— О, Боже — обади се Онър, като буквално се затича към Амбър. — Като си така — и пак без да се обиждаш, да, изглеждаш зла и прочие, обаче си и… така де, красива. Много е красива, нали, момичета?
Другите жени закимаха.
— Може би затова вещицата те е избрала пред Фейт — продължи Онър. — Не само защото си по-едра и по-силна, и по-добър съд, но и защото си по-красива.
— Ъ — рече Амбър, — ами добре… не знам накъде биете с това, обаче…
— Единственото нещо, което така и не успяхме да разберем, е какво общо има с цялата работа Джейкъб Бъкстън. Каза, че вещицата е била пратена да направи живота му ад, нали така? Обаче нищо от това не го засяга по никакъв начин — грам даже. Амбър, от колко време го прави това вещицата?
— Да убива? Не знам. Обаче него го тормози от петнайсет години.
— Петнайсет години — повтори Онър, — това грозно, дърто дърво-чудовище ли е, вещица ли е, съсипва животеца на Джейкъб Бъкстън. Петнайсет години и не се отказва. Не си тръгва. Не отива на почивка, нито се прибира вкъщи при съпруга-вещер и малките им вещерчета. Тя е съвременна жена-самотница, погълната от кариерата и единственото, с което се занимава — забележете, единственото, е да наблюдава точно този човек и никой друг. Брат ми беше войник, работеше в снайперистки екип. Трябвало да остават на едно място дни наред, да наблюдават мишените. Колкото повече гледали, толкова по-трудно ставало да натиснат спусъка. Понеже вече познавали по-добре жертвите, почти се привързвали към тях…
— Леле майко — каза Деб. — Тя е влюбена в него.
Онър щракна с пръсти.
— Точно! Той се крие в хижата си и не говори с много хора, нали така? Обаче всяка жена, с която е имал някакъв контакт, независимо колко кратко е било, е отвлечена и набутана в тъмницата.
— Тя ревнува — каза Амбър. — Иска да отстрани враговете си, а сега иска да заеме формата на някоя от нас, за да бъде с Джейкъб.
— Б-И-Н-Г-и-О, — рече Онър.
Джулиана ги изгледа сякаш са се побъркали.
— Вие сериозно ли? Дървото-чудовище е влюбено? Това ли е нашата теория?
— Добра е — каза Исеул.
— Това е дърво-чудовище! Какво знае то за любовта?
— Повече от някои хора — отвърна Амбър.
— Добре, добре — каза Деб, — значи имаме възможен мотив. Ако се опитвахме да разрешим някое престъпление, това щеше да е важен момент за всички ни. Но не променя нищо. Влюбената вещица все пак ще завземе тялото на Амбър, а после ще избие нас. Това, че знаем за по-меката ѝ страна, с нищо не ни помага.
— Еха — каза Онър. — Вярно, че досега сме живели в тъмница и всички сме в опасност, обаче изненадващо много ме депресираш.
46
Амбър спеше на легло от листа̀. Беше точно толкова неудобно, колкото очакваше.
На сутринта се събуди от отварянето на вратата. Две забулени стояха на прага. Още две се спотайваха отзад. Намеренията им бяха очевидни.
Амбър бавно се изправи. Другите жени застанаха до нея. Беше трогателна демонстрация на солидарност, но не можеха да ѝ помогнат. Не можеха да спрат онова, което предстоеше.
— Не се променяй — каза Деб. — Тя иска точно червената ти кожа, стой си така.
Амбър кимна и премина през решетката, която се затвори със скърцане зад гърба ѝ. Забулените я върнаха в стаята с труповете, където я чакаше вещицата.
Дълъг изкривен пръст се пресегна към нея и я набоде в рамото. Заръчка отново, след това попипа гръдния кош, но Амбър не се преобрази. Вещицата явно бе усетила решимостта ѝ, защото предприе нова тактика. След миг забулените отпуснаха хватките си, а вещицата я удари.
Силата на удара разтърси черепа на Амбър, накара я да се олюлее, но тя не падна. Допря ръка към парещата буза, вдигна очи към вещицата и заяви:
— Няма да се преобразя.
Вещицата я удари отново, този път в корема, и я преви на две. Амбър извика и застена, после падна на колене. След няколко секунди на паника, тя силно си пое дъх, а забулените жени я дръпнаха да се изправи.