Вещицата не прекаляваше със силата. Не можеше да си позволи да повреди избрания съд.
— Не ми пука какво ще направиш — изхриптя Амбър. — Няма да се преобразя.
Вещицата я загледа. На Амбър това не ѝ хареса. Почти виждаше как се въртят колелцата при пресмятането зад тези очи.
Чу викове на протести и ругатни и сърцето ѝ се сви. Забулените довлякоха Джулиана, а след нея Деб, Онър и Исеул. Въпреки борбата, бяха наредени в редица покрай стената.
— Какво иска? — попита Онър, като се опитваше да се освободи от хватката на една от забулените. — Няма да се упражнява върху мен. Няма да го допусна по никакъв начин.
Амбър посърна.
— Не иска да се упражнява — каза.
В твърдо спечената пръст под Джулиана се показаха корени и започнаха да се извиват покрай обувките ѝ. Джулиана запищя, опита се да рита, но Амбър много добре знаеше какво следва.
— Добре! — извика. — Добре, спри! Чуваш ли? Спри.
Вещицата я изгледа малко по-продължително, след което корените се оттеглиха.
— Освободи ги, — продължи Амбър. — Веднага ги пусни да си ходят. Това е сделката. Пускаш ги без да им правиш нищо и няма да ги преследваш, а аз ще се преобразя. Може… може да използваш кожата ми.
Вещицата поразмишлява за кратко върху предложението, после посочи към нея. Амбър се поколеба, после се преобрази в демонската си форма. Забулените веднага освободиха жертвите си.
Жените се спогледаха несигурно, сякаш очакваха да бъдат заловени отново в мига, в който си повярват, че са свободни. Исеул първа тръгна по коридора. Нито една забулена не понечи да я спре. Вещицата дори не се обърна.
Исеул тичаше.
Деб и останалите започнаха да отстъпват.
— Насам, нагоре! — викаше Исеул. — Изходът е тук горе! Следвайте гласа ми!
Онър се почуди. Погледна към Амбър, погледна към вещицата и избърза навън. Джулиана беше следващата.
— Благодаря ти — каза Деб на Амбър, после тръгна след другите.
Амбър изчака да чуе крясъци или викове, които да подскажат, че пак са били заловени. Когато това не се случи, тя отново се обърна към вещицата.
— Май имаме сделка.
Вещицата пристъпи напред и посегна към нея.
Ръката на Амбър обви китката ѝ.
— Съжалявам — каза, а черните люспи се разпространяваха по кожата ѝ, — нали не очакваше, че ще се дам без бой?
Тя придърпа вещицата към себе си и замахна през лицето ѝ. Вещицата зави — страшен звук, който смрази Амбър до мозъка на костите, след което двете се сборичкаха. От земята изникнаха корени, опитаха се да удържат Амбър на едно място, но тя вече се беше откъснала и се движеше, все така в схватка с вещицата и двете се удариха в стената.
Косата на вещицата оживя и Амбър затвори очи, за да се предпази от стотиците забиващи се трески, които драпаха по люспите ѝ. С опипване потърси шията на вещицата, намери я и стисна с две ръце, докато се лашкаха из стаята. Започна да стиска, после пусна ноктите си и ги впи в плътта на вещицата. Това не произведе особен ефект.
В този миг забулените вече бяха върху нея, издърпаха я, а Амбър отвори очи, за да си намери мишена. Когато си избра такава, замахна, шаловете се разкъсаха, а клонките под тях се разсипаха по пода. Дрехите паднаха при звука на рухващите пръчки, но едновременно с това от далечния край на стаята изникна нов силует. Този път не прозираше дори опит за прилика с човек — клонестото нещо се присъедини към забулените и изви ръцете на Амбър зад гърба ѝ. Принудиха я да клекне и тя вдигна очи, за да види как вещицата застава над нея.
Ръмженето на Амбър прерасна в разярен, непокорен рев.
Вещицата обърна глава и през заплетената коса Амбър забеляза изражението, което мина по лицето ѝ…
Страх.
Амбър почувства дима малко преди да види трептящата светлина. Огън. Бушуваше пожар и се разпространяваше бързо. Забулените започнаха да отпускат хватката си, докато вниманието на вещицата беше другаде.
Амбър чу викове. Жените. Първо си помисли, че викат, защото са в паника, после осъзна, че звучат предизвикателно.
— Ела да ни хванеш де! — викаше Деб. — Ела да ни хванеш, кучко уродлива!
Амбър се откъсна, а забулените и клонестите неща паднаха на земята — вече не представляваха нищо повече от купчина пръснати пръчки. Тя се хвърли върху вещицата, двете паднаха назад, удариха се в масата и се затъркаляха. Амбър не обръщаше внимание на дългите ѝ крайници и я притисна плътно към себе си. Отхапа едно ухо, откъсна цяло парче, а вещицата запищя и се замята диво. Амбър изпусна хватката си, падна и успя да се изправи на колене преди онази да успее да я заобиколи. Усети сграбчващи ръце. Светът се преобърна и се замъгли, Амбър се удари в далечната стена и падна.