Таванът гореше.
Падна една греда и вещицата отскочи. Амбър се изправи, наблюдавайки паниката ѝ, и я обзе странно чувство на победа. После си спомни, че и тя се намира на същото място и чувството се изпари.
Вещицата побягна.
Амбър се надигна с усилие и я последва, впусна се сред валмата дим, който прогаряше дробовете и изгаряше очище ѝ. Слепешката търсеше с ръце стените, оставяше се да я водят, препъваше се в някакви корени и удряше рогата си. Почувства хладния въздух по кожата си и закуцука натам, преди да се превие одве заради кашлицата, която разтърси тялото ѝ. Насили се да стане, насили се да се фокусира върху този хладен въздух и в този миг се препъна в стълбите. Тръгна по тях лазешком, почувства върху себе си нечии ръце, които я дърпаха, докато не се озова насред свежия въздух и светлината.
Ръцете я пуснаха и тя чу Деб и Онър, сви се на кълбо, кашляйки и притисна кокалчетата на ръцете си към сълзящите очи. Вдигна поглед и примига срещу слънцето. Джулиана гледаше в нея.
— Амбър? Добре ли си?
Тя кимна, изкашля се и пак кимна.
— Хора! — извика Исеул. — Вижте!
Амбър погледна в посоката, в която сочеше Исеул и видя тъмна фигура, която крачеше сред дърветата.
— Амбър! — викаше Майло.
Тя се изправи с усилие, отново избърса очи, опита се да извика в отговор, но вместо това започна да кашля и затова взе да маха. Майло хукна да бяга, стиснал брадва в двете си ръце. Нещо пред него помръдна.
Деб извика да го предупреди, защото Амбър отново избухна в кашлица и се присви, а вещицата изскочи от прикритието си. Майло падна, изпусна брадвата, а вещицата беше върху му. Вдигна го и го запрати в едно дърво. Ударът беше ужасяващ, той се превъртя и падна на земята. Вещицата се приближи, за да го довърши, но Глен и Джейкъб Бъкстън вече бяха до него и му помагаха да се изправи.
Вещицата замръзна на място, щом видя Джейкъб.
Амбър си пое дъх със свистене, изскубна се от ръцете на Джулиана и хукна да бяга. Грабна брадвата от земята, отскочи от един пън и се засили нависоко. Замахна, брадвата се заби дълбоко в шията на вещицата и остана там, а Амбър се приземи с празни ръце и залитна. Вещицата запищя, изви гръб и се загърчи, а от раната ѝ пръскаше жълта кръв, подобна на дървесен сок. Тя успя да намери дръжката, издърпа я от себе си и я остави да падне, само че главата ѝ се килна на една страна и тя се строполи, сякаш бе изгубила равновесие.
Амбър притича отново за брадвата, но вещицата я хвана с отчаян мах на ръката и тя се претърколи. Вдигна очи и я видя как хваща Джейкъб и хуква да бяга.
Амбър грабна брадвата и се спусна в преследване. Беше лесно да изпусне вещицата сред дърветата, но успяваше да мерне дрехите на Джейкъб и продължи да ги гони. Изранените ѝ дробове горяха.
Тя се препъна на един пън, олюля се, удари рогата си в някакъв клон и падна, сипейки ругатни. Изправи се, изтича до последното място, където беше видяла Джейкъб, и продължи да бяга като викаше името му.
После забави крачка. Вещицата беше на земята, на колене, протегнала ръце напред, сякаш в молитва. Главата ѝ беше обърната настрани, а от раната се стичаше жълтата кръв. Джейкъб стоеше на разстояние от нея и я гледаше.
— Мъртва е — каза. Гласът му беше странно глух. — Бягаше и отслабваше все повече, започна да се препъва, а после ме остави на земята… и просто… се свлече на колене.
Той вдигна очи и погледна Амбър.
— Майло ми каза, че си демон — каза той. — Изобщо не изглеждаш като баща ми.
Амбър се обърна, а Джейкъб върна погледа си към вещицата.
— Беше почти нежна — каза и в гласа му се долавяше изненада.
47
Три минути. Толкова ѝ отпусна Майло, за да се сбогува. Каквато и преднина да бяха набрали пред родителите ѝ, вече беше изядена от вещицата. Белегът на ръката ѝ показваше 168 часа. Не можеха да си позволят да губят повече време. Амбър го знаеше. И беше съгласна. И все пак, докато Майло я водеше към колата, тя осъзна, че не ѝ се тръгва. Жените, с които беше споделила тъмницата, я бяха приели в групата си, дори след като им беше разкрила истината за себе си. Бяха я приели. Тя беше усетила принадлежност. Там долу бяха станали семейство, бяха се свързали по неразрушим начин и тя можеше да е част от това. А сега стояха до хижата на Джейкъб, гледаха я как си тръгва, с въпроси, останали без отговор, с въпроси, останали незададени.
После вече беше в Чарджъра и ги оставяше зад себе си.
— Добре ли си? — попита Майло, докато се отдалечаваха от Крикет Хил.
— Щеше да е хубаво да остана известно време — каза Амбър.