Той кимна.
— Но разбираш защо трябва да си тръгнем толкова бързо, нали?
— Родителите ми.
— Тъкмо те — потвърди Майло — и искаме да сме възможно най-далече, когато тези жени се приберат по домовете си. Ченгетата ще се заемат сериозно с тази история. Не можем да си позволим да се забавим още повече.
— Да — каза тя, загледана навън. — Знам. Къде отиваме?
— Ню Йорк! — развълнувано извика Глен изотзад.
Майло въздъхна.
— На Едгар не му отне много време да намери споменавания за крилат звяр. Открил е всичко на всичко единайсет случая, по разни неясни уебсайтове в нещо, наречено Тъмната мрежа. Един случай в Луисвил, два в Балтимор, а останалите — в Ню Йорк.
— Там ли е Грегъри Бъкстън? — попита Амбър.
— Така мислим — кимна сериозно Глен.
По лицето на Майло пробяга раздразнение. Беше му се наложило да се разправя с Глен цяла нощ, без Амбър, която да играе ролята на буфер, а това определено му беше дошло в повече.
— Имаме среща с Едгар в Бруклин — каза той. — Ще пристигне преди нас, ще подуши наоколо и се надяваме като стигнем там, той вече да има нещо определено.
— Хубаво — отвърна Амбър. — Добре.
— Нещо друго, което да те притеснява?
Тя му хвърли един поглед.
— Откога си толкова разговорлив?
— Беше много разтревожен за теб — обади се Глен.
Амбър надигна вежда.
— Сериозно?
— Не знам защо се учудваш толкова — каза Майло. — Отклонявам поглед за малко и теб вече те няма. Не знаех дали си се изгубила, дали те е хванала вещицата, дали пък родителите ти не са стигнали до нас по-бързо, отколкото очаквах.
— Издирвахме те цяла нощ — потвърди Глен. — Е, Майло де. Аз се опитах, но докато не си върна силата, съм повече пречка, отколкото помощ. Поне това каза Майло.
Амбър потисна усмивката си.
— Как намерихте къщата на вещицата?
Пътят се разшири и скоро преля в магистрала, така че Майло значително ускори колата.
— Знаех, че сме на вярна следа, когато птиците спряха да чуруликат, но можеше да обикаляме с дни, ако Глен не беше забелязал пушека, който бяха запалили жените.
— Нищо работа — срамежливо каза Глен. — Не е нужно да ме наричате герой, само задето съм видял някакъв пушек.
— Никой не те нарича герой — каза Майло.
— Така ли? Наистина? Но пушека го видях аз.
Амбър се облегна удобно и остави Глен да дърдори, докато не се измори и не заспа. Беше забавно — когато не говореше, нещо сякаш липсваше, като жизненоважен елемент, който са забравили някъде. Почти ѝ се искаше да го събуди и да му навие пак ключето като на играчка на пружина, само че размисли. Беше преминал през също толкова изпитания като нея, затова го остави да почива.
Спряха на една бензиностанция за храна и Амбър и Майло излязоха навън, оставяйки Глен да похърква в Чарджъра. Когато прекосяваха паркинга на връщане към колата, Майло каза:
— Една от жените каза, че вещицата е убила една от вас в твое присъствие. Фейт — така ли се казваше?
Амбър кимна.
— Съжалявам, че е трябвало да го видиш.
— И аз.
— Можем да поговорим за това, ако искаш?
Чарджърът стоеше пред тях в очакване на историята ѝ. Тя си представи как изповедта ѝ ще го захрани като гориво и забави крачка.
— Аз я убих — каза.
Майло се намръщи.
— Фейт ли?
— Вещицата — отвърна тя. — Аз я убих, също като Варга.
— Те бяха чудовища.
Амбър го погледна.
— И все пак бяха живи същества. Почти де. В един момент могат да мислят, да имат мнение, да правят разни неща, а в следващия… вече не могат. Понеже съм ги убила.
— И двамата са убили много невинни хора. Ти сложи край на убийствата.
— Сложих край на живота им.
— Да, така е. И ще трябва да живееш с това. По-добре ти да сложиш край, отколкото те.
— Убивал ли си?
Майло не отговори много дълго време.
— Съжалявам — промълви Амбър. — Не исках да…
— Най-ранният ми спомен в живота е убийство — отговори той.
Тя го погледна. Нищо не каза.
— Събудих се една сутрин в някакъв мотел без да имам представа кой съм. Не знаех името си, не знаех откъде съм… Животът ми беше една празнина. Единствените ми проблясъци на спомен бяха свързани с тази кола, как карам през нощта. Единствените лица, които помнех, бяха лицата на хората, които съм убил.
— Глен беше прав — тихо каза Амбър. — Ти си Магистралния призрак.
— Да, така ме наричаха някои вестници. Не го знаех, не и когато се озовах в онази мотелска стая през онази сутрин. Спомнях си всичко за света, но нищо за моето място в него. Излязох навън и видях Чарджъра, които ме чакаше отпред. Предполагам, че можех просто да си тръгна. Да го оставя. Но бях смъртно уплашен. Бях сам и изгубен. Не знаех какво е станало, защо не си спомням нищо… Но дори тогава знаех, че тази кола е част от мен. Че съм завършен, само когато съм зад волана.