Той се опита да лази, но тялото му не можеше да поеме повече. Той се разпадна с катастрофална скорост пред очите ѝ. Ръцете му се подгънаха под тялото, сякаш бяха от гума, а лицето му се удари в земята и челюстта му се смачка. Очите му се извъртяха нагоре, така че беше впил поглед в нея, когато плътта му хлътна. Косата му, скалпът, кожата се свлякоха от черепа му, от порите започнаха да бликат кръв, жлъчка и всякакви други противни течности. Очите му се замъглиха и се стопиха, изтекоха от очните кухини, докато лицето му се отлепваше като люспата на гроздово зърно, дрехите се изпразниха от съдържание, попили всички сокове от онова, което беше останало от Дейкър Шанкс.
— Ама че начин да си отидеш — обади се зад гърба ѝ Алистър, а тя мигом се обърна.
В демонската си форма, Алистър беше висок над два метра, а ризата се опъваше, за да побере цялото му тяло. Брадата му беше по-дълга, със заострен връх. Той се усмихваше някъде под нея.
— Не знам кой беше този и защо беше заключен в багажника на онази кола, но да умре, стопявайки се? Това е нещо.
Устата ѝ беше пресъхнала. Никога нямаше да успее да му избяга. Нямаше надежда и да го надвие.
— В голямо преследване ни вкара, млада госпожице — продължи той. — Трябва да призная — не смятах, че го носиш в себе си. Честно. Направо ме изненада. По дяволите, впечатли ме. Но се боя, че всичко приключва тук.
Тя имаше само една възможност — да го атакува сега, когато най-малко го очаква. Да го атакува, да го остави по гръб и да бяга. Да спринтира. Да се крие.
— Алистър — рече тя, — моля те, не ме наранявай.
Той се усмихна и пристъпи напред с намерението да каже още нещо, а тя се блъсна в него. Той изръмжа и тя посегна към очите му. Когато сграбчи китките ѝ, тя се опита да го срита с коляно в слабините, но той смени стойката си, пое коляното в бедрото си и само едно просто побутване я запрати да се търкаля по земята през глава.
— Трябва ти малко време да свикнеш, нали? — попита той. — Със силата, имам предвид. Но трябва още малко, за да спреш да разчиташ на нея, обаче.
Тя побягна към него, а той отскубна една метална тръба от стената и я запрати в челюстта на Амбър. Този удар разтърси черепа ѝ, а когато мозъкът ѝ отново се върна на линия, лежеше по лице на земята.
— Видя ли какво имам предвид? — каза Алистър, надвиснал над нея. — Имаш цялата тази сила и си казваш, ей, трябва само да вкарам няколко крошета, нали така? И после, преди да си разбрал, си налетял на една метална тръба и токът е спрял.
Амбър понечи да се вдигне.
— Мисля, че ще е приятно да чуеш, че харесвах теб повече от всички, от всички наши деца, които сме убили. Но това ще е лъжа — той стовари крак върху гърба ѝ и тя се удари с лице в земята. — Но си сладко момиче, не мога да отрека, надявам се, че оставаш с чувството за един добре изживян живот.
— Сигурна съм, че е така — каза Имелда, която се приближаваше към тях.
Алистър се изсмя и вдигна Амбър за яката.
— Виж какво намерих.
— Не е ли красива? — каза Имелда, присламчвайки се по-наблизо. — Червеното ти отива, сладурче.
Тя вдигна падналата метална тръба.
— С това ли я удари?
— Тъкмо с това — отвърна Алистър.
— И все още е в съзнание?
— Както излиза, нашата малка Амбър е голяма работа.
— Така си е — каза Имелда и стовари тръбата в лицето на Алистър.
Амбър падна на земята, докато Алистър се олюляваше назад. Имелда го удари още три пъти — веднъж, за да го повали, и още два пъти, за да остане там, след което притича към Амбър и ѝ помогна да се изправи.
— Трябва да бягаме сега — каза тя и двете хукнаха.
Минаха няколко улици, като си върнаха нормалния вид, но все така се криеха в сенките. Намериха малък парк, където тревата беше по-лесен вариант от асфалта за босите крака на Амбър, и изтичаха към дърветата в средата му.
— Майло — каза Амбър. — Къде е Майло? Чух изстрели.
Имелда се поколеба.
— И аз.
— Мислиш ли, че те… мислиш ли, че са го хванали?
— Не знам, миличка. Точно сега не можем да мислим за Майло.
— Какво? Не можем просто да го зарежем. Глен е мъртъв, но Майло, Майло може да е още жив.
— Те искат теб, Амбър, не Майло. Най-доброто, което можем да сторим, е да те отдалечим оттук възможно най-много.
— С мен ли ще дойдеш?
— Е, едва ли ще мога да остана с тях, след като пребих бившия си съпруг с тръба, нали? — каза Имелда и погледна назад. Изсъска, завлече Амбър към дърветата и се сниши.