Нагласи седалката, закопча колана и мина на скорост. Изскочиха на пътя и тя изсъска, извъртя кормилото и успя да подкара колата право. Не беше като автомобила, който беше карала на шофьорския курс „При Ед“. Това беше една чудовищност, един тежък метален звяр, а тя беше абсолютно наясно, че във всеки момент може да я извади от играта. Тя забави на един знак „Стоп“, даде мигач и излезе на по-широк път. Широк път, по който се движеха други коли.
— Моля те, нека не се разбия, моля те, нека не се разбия — мърмореше си тя под носа, без да е напълно сигурна дали се моли на Бог, на Дявола или на самия Чарджър.
Час по-късно спря, бръкна в чантата си на задната седалка и извади някакви дрехи. Обу си чорапи и обувки и се уви с едно палто. Температурата в колата беше паднала. Тя покри Майло с одеяло и продължи да кара.
Отне още час и половина да стигнат до Дейтън, Охайо. Не караше по малките пътища като Майло. Остана на I-70 и продължи в посока на изток. Досега родителите ѝ трябваше да са претърсили мотелската стая, да са намерили айпада и търсенето в MapQuest. Знаеха накъде се е запътила, така че нямаше какво да спечели от играта на криеница. Директен курс към Ню Йорк.
Не спираше да поглежда към Майло, докато караше. Той се беше свил, блед и потящ се, в безсъзнание. В безсъзнание, но не мъртъв. Амбър нямаше против това. Разчиташе на колата да го излекува.
След Дейтън вдигна скоростта, стигна до Кълъмбъс след час, вдигна още, а после трябваше да спре на една бензиностанция, понеже резервоарът беше вече почти на изпарения. Това я притесняваше, но тя го напълни внимателно, с благоговение, сякаш правеше кръвопреливане. После се върнаха на пътя и преди изгрев вече бяха чак в Питсбърг, където сутрешният трафик вече започваше да изпълва лентите.
В осем се събуди Майло.
Амбър се отклони от главния път и навлезе в тихи квартални улички, докато не спря на един паркинг зад някакъв фитнес с ужа̀сен вид. Помогна на Майло да излезе от Чарджъра и той стъпи на босите си крака, изправяйки се полека. Кръвта му беше напоила навигаторската седалка.
— Как се чувстваш? — попита тя.
— Зле — промърмори той. — Но и по-зле съм бил. Той попипваше дупката от куршум по тениската си, като примигваше всеки път. — След ден-два ще съм добре. Може дори и след няколко часа да е — намръщи се и се огледа. — Къде сме?
— Някъде в Пенсилвания — отвърна тя. — Минахме Питсбърг преди около час май. Или повече.
— И си карала цяла нощ?
— Така или иначе сигурно нямаше да мога да спя.
— Не — съгласи се Майло, — предполагам, че не. Добре, това е добре. Би трябвало да сме в Ню Йорк след още пет часа. Аз ще карам.
— Прекалено си слаб.
— Ще се оправя. Твой ред е да си починеш малко. Направи ми услуга — бръкни ей там, моля те, и ми подай чантата. Вземи и своята.
Амбър му подаде чантата и намери ботушите му, метнати на задната седалка. Тя вървеше до него, докато той куцукаше към фитнеса и гледаше как подкупва младежа вътре. Майло тръгна към мъжката съблекалня, а тя към женската. Взе си душ, изми си зъбите и си обу дънките, които бяха твърде дълги за нея. Вдигна краищата на крачолите, навлече една чиста тениска и яке и излезе навън да чака при колата. Майло дойде след няколко минути. Вече се движеше по-леко, облечен с чисти дънки и яке върху тъмна карирана риза.
— Глен е мъртъв — съобщи Амбър, когато той стигна до колата. Направо го избълва.
Майло се поколеба.
— Да — каза. — Предположих.
— Един вампир го направи. Така са ни проследили.
Той кимна, а тя извърна поглед.
— Мислиш ли, че е успяла да се измъкне? — попита Амбър. — Имелда, за нея говоря. Може и да е избягала, нали?
Майло постави сака си в багажника.
— Няма как да се е измъкнала от това, Амбър.
Тя зяпна.
— Трябваше да се върнем за нея.
— Тогава и двамата щяхме да сме мъртви, а моята смърт щеше да е доста по-бърза от твоята. Ключовете?
Тя му ги подаде.
— Шанкс също е мъртъв. Чарджърът го пусна, ако не знаеш.
— Знам. Ако не беше това, щях да съм заспал, когато другарчетата на вашите изритаха вратата ми. Влизай, Амбър. Не можем да си позволим да губим повече време.
Тя отвори вратата си. По седалката нямаше кръв. Колата я беше попила цялата. Беше я абсорбирала.
Тя се качи. Майло се спусна бавно и внимателно зад волана.
Отпътуваха към Ню Йорк. Колата сякаш беше празна без Глен.
Амбър също.
Събуди се от клаксон на едно такси, което яростно бибиткаше на някакъв куриер-колоездач, който от своя страна му показваше среден пръст. Тя се изправи, избърса лигата, потекла по брадичката и се загледа в типичните за града тухлени сгради, които минаваха пред погледа ѝ в ритъм, който само тя можеше да чуе в главата си. Следобедното слънце се отразяваше от цветните им прозорци, а тя провери белега на китката си — оставаха 122 часа. Пет дни.