Прозя се.
— Сънуваше кошмар — каза Майло.
— Така ли? Не си спомням — оранжевите и белите тръби навън изпускаха облаци пара двойно по-високи от хората, които ги подминаваха. Това беше Ню Йорк от филмите — не лъскавите небостъргачи на Манхатън, а отрупаните със скелета напукани тротоари, магазините за здравословна храна, кафенета и тухли и мазилка с цвят на шоколад. Това беше Бруклин.
— Била ли си в Ню Йорк? — попита Майло.
— Два пъти — отвърна Амбър. — Когато бях на осем и после още веднъж на дванайсет. Бяхме всички заедно. Имелда ме заведе в Емпайър Стейт, видяхме Статуята на свободата и ходихме да гледаме „Цар Лъв“ на Бродуей. Не помня какво са правили нашите или другите. Ха.
— Какво?
— Преди всичко това Имелда не ме харесваше особено. Но е единствената, която е правила каквото и да било с мен.
Майло я погледна.
— Ако е все още жива и ако е възможно, ще си я върнем.
Намериха къде да паркират, което не беше никак лесно, и взеха пеш няколкото пресечки до пицарията в Парк Слоуп. Едгар Спъриър се ухили, като ги видя, а половината от плънката на пицата му се разтече от тестото върху вратовръзката му.
— А, дявол да го вземе — рече той, като забеляза. Докато се попиваше със салфетки, Амбър и Майло се мушнаха в сепарето.
— Вие двамата — каза Едгар, докато мяташе салфетките на масата, — май сте били доста натоварени. Чуваше се туй-онуй за вашите подвизи.
Амбър се намръщи.
— Откъде?
— От разни мои познати — отвърна Едгар. — Ала-бала. Клюки. Черния Чарджър и момичето-демон. Тази ваша дружба взе да добива интересна репутация, а аз си седя и се къпя в отразената слава на цялата работа — той спря да се усмихва. — А и ми откраднахте кесията.
— Исках да ти се извиня за това — каза Майло.
— Тъй ли? Наистина?
— Реших, че може да имаме нужда от нея преди теб.
— И не ти дойде на ума да попиташ? Не ти хрумна, че с радост щях да ви дам назаем моята кесийка, за която съм платил не един и два долара, от чиста добрина?
— Не, всъщност не ми хрумна.
— Е, да, сигурно си прав — отвърна Едгар и напъха цялото останало парче в устата си. Продължи да говори, дъвчейки. — Още ли е във вас? Нали не сте я изгубили?
— Още е тук.
— Хубаво — продължи да дъвче, после преглътна. — Амбър, как вървят твоите истории с вашите?
— Още искат да ме убият, ако за това питаш.
— И не са си променили мнението, а? Срамота, да му се не види. И моите искаха да ми видят сметката като бях на твоите години, но по съвсем други причини.
— Имаше ли някакъв късмет с намирането на Грегъри Бъкстън? — попита тя, но сервитьорката дойде преди Едгар да успее да отговори. Поръчаха си няколко парчета пица и тя се отдалечи, като вдигна от масата мръсните салфетки на Едгар. Той се наведе напред.
— Вече съм стеснил кръга — каза той. — Не само че знам квартала, но и блока му, и съм почти сигурен за апартамента му. Бъкстън живее под чуждо име, което аз успях да науча, разбира се. Просто ще трябва да дебнем пред апартамента му, докато се появи.
— Впечатлен съм — рече Майло.
Едгар вдигна рамене.
— Правя, каквото мога. Не е кой знае какво. Така де, вие нямаше как да го направите, нито някой друг от познатите ви, но аз успях, защото съм си аз, просто съм достатъчно умен.
— И непоносим.
— Това си върви ръка за ръка с гениалността, приятелю. Идвам с вас, между другото.
— О, Едгар, не съм сигурен за това…
Едгар остави парчето пица.
— Няма да ме държите настрана. Ще преследвате крилат звяр. Крилат звяр, за Бога! Колко човека могат да се похвалят с такова нещо в живота си?
— Сигурно не много.
— Именно. Изследвам тези работи през целия си съзнателен живот. Да, от време на време съм опитвал разни неща, практически неща, но нито едно не стигна до успешен край. Но това? Да преследваш крилат звяр? Ето това ще е нещо, което ще направя аз самият, няма да чета за него. По сенките на Америка има много, много неразказани ужасии, а аз искам да започна да ги преследвам.
— Това си го репетирал — рече Майло.
— Не съм — възрази Едгар. — Ей така ми дойде на прима виста. Майло, хайде де, някога да съм те молил за нещо?
Майло въздъхна.
— Не.
— А ти, Амбър, не си ли ми длъжница за цялата ми помощ?
— Предполагам.
— Значи се разбрахме — заключи той и се ухили още по-широко.