— Ти — рече Амбър — си много странен човек.
— Знам — отговори Едгар. — И ми харесва.
51
Блокът на Грегъри Бъкстън беше точно до Ийст Ривър. Останалите сгради по улицата бяха от червени тухли, но тази беше кафява, с цвят на мръсотия. Стената най-близо до реката беше подсилена със скеле — от едната ѝ страна имаше фирма за наем на коли, а от другата — захарна рафинерия „Кент“. Фирмата не разполагаше с никакви коли, а рафинерията представляваше пустеещ двор, ограден с бодлива тел.
Майло спря до тротоара близо до ъгъла. Нощта Вече се спускаше и Ню Йорк се обливаше в светлини, като огромен звяр, който отваряше безбройните си очи. Тя пресякоха улицата и се качиха по стълбите до най-горния етаж. Почукаха на вратата на Бъкстън и когато никой не им отвори, се отместиха, за да почакат. След почти час един чернокож мъж около шестдесетте се качи по стълбите, отиде директно при вратата и мушна ключ в ключалката. Те изникнаха зад гърба му.
— Грегъри Бъкстън? — попита Майло.
Старецът замръзна на място. Амбър за миг си помисли, че ще побегне, но той я изненада, като се обърна към тях. Беше висок, изглеждаше силен, с широки рамене и здрави ръце. Бялата му коса беше късо подстригана, а лицето му беше обсипано с бръчки. Виждаше остатъците от хубав мъж под цялата уморена външност. През годините устата му се беше слегнала до спокойна права линия, а очите му — макар и предпазливи, не бяха враждебно настроени.
— От години не са ме наричали така — каза той. — Заповядайте вътре.
Обърна се към вратата, отвори и влезе вътре. Вратата се притвори и го скри от поглед.
Майло извади пистолета и те влязоха бързо, но внимателно. Майло отвори вратата до край, а Амбър видя, че Бъкстън се навеждаше към отворения хладилник.
— Май нямам бира — каза той. — Преди си пийвах, но после реших, че не си заслужава. Имам малко сок и безалкохолни, ако са ви по вкуса.
Той се изправи, видя пистолета на Майло, но не реагира никак, докато те влизаха в апартамента. Мястото беше похабено, но спретнато и добре поддържано.
— Аз искам сок — обади се Амбър.
Той ѝ сипа една чаша, сложи я на масата и потъна в креслото си, наслаждавайки се на момента със затворени очи, след което вдигна поглед към тях.
— Та кои ще сте вие?
Амбър пристъпи напред.
— Казвам се Амбър Ламонт. Това е Майло, а това — Едгар Спъриър. Те ми помагат.
— Помагат ти за какво, Амбър?
— Родителите ми и четирима техни приятели са сключили сделка със Сияйния демон.
— Аха — отвърна Бъкстън. — Детеядците, нали? Да, чувал съм за тях. Сериозна работа.
— Сияйния демон каза, че ще преразгледа сделката така, че да остана жива… ако му дам нещо, което той иска.
— Мен.
— Да.
— И затова си тук? За да ме помолиш да се предам с мир?
— Почти съм сигурна, че няма да го направиш.
— Почти съм сигурен, че си права. А ти как ме намери?
— Просто трябваше да знаем какво да търсим, синът ти ни го каза.
Бъкстън като че за пръв път прояви интерес.
— Говорили сте с Джейкъб?
— Повече от това — отвърна Майло. — Амбър се погрижи за проблема му с вещицата.
— Виж ти? Онова чудо не му даваше мира. Как е? Добре ли е?
— Добре е — каза Амбър. — И майка ти също.
— Доста сте пообиколили. Правя всичко възможно да ги нагледам от време на време, но няма кой знае какво да направя оттук. Май ви дължа благодарности.
Майло вдигна рамене.
— Как успя да го направиш? — попита Едгар. — Да останеш невидим толкова време?
— Написал съм си домашното — отвърна Бъкстън. — Знам всички номера, всички дребни символи, които трябва да изрисуваш, всички заклинания, които трябва да изрецитираш. Но признавам, че това поставя значителни ограничения. Не съм така свободен, както ми се иска. На всяка моя крачка трябва да премислям възможните усложнения. Трябва да мисля непрекъснато, да не излизам от сенките. Едно подхлъзване — само едно, и Сияйния демон ще се лепне за мен и никога, ама никога, няма да ме пусне. За цялото това време успявам да съм на крачка пред него, защото съм търпелив и играя умно. Не е кой знае какъв живот, но се обзалагам, че е по-добре от смъртта.
— Не си спрял да убиваш — каза Амбър.
Бъкстън я фиксира с поглед.
— Не, млада госпожице. Изглежда не съм. Не съм планирал да убивам никого, поне не отначало. Мислех си, че ще успея да го накарам да излекува Джейкъб, а аз после ще си взема детето и ще изчезна. Но трябваше да се уверя, че е излекуван окончателно, което означаваше Джейк да премине през всички контролни изследвания, и внезапно се оказа, че се налага да се позавъртя наоколо по-дълго, отколкото бях го мислил. Така че се наложи да събирам душѝ, както бях обещал.