— Какво правим? — попита Едгар.
— Гоним го — отвърна Амбър.
Тя изтича до ръба на покрива и скочи.
52
Едгар извика, а Майло я повика по име, но силната въздушна струя заглуши ушите на Амбър и тя се удари в пожарната стълба на сградата за коли под наем от другата страна на уличката, а силните ѝ пръсти се обвиха около железния парапет. Тя се обърна, отблъсна се с крака и се метна на другата страна, спускайки се надолу. Преобърна се, изви тяло, блъсна тухлите със стъпала и отново се качи на стълбата. Слизаше все по-надолу, като се държеше за парапета с едната част от тялото си и се отблъскваше с другата, докато не стъпи на улицата. Някои изруга в мрака — бездомница, сгушила се в спалния си чувал, но Амбър я прескочи и хукна по улицата. Мина някаква кола, която не я забеляза, а Амбър изтича, вперила поглед в небето.
Ето там.
Тя се впусна в преследване, като си връщаше нормалния вид, когато срещаше хора и се преобразяваше, когато беше пусто. Минаваше по улици, алеи, паркинги, лавираше между хора с кучета и двойки, излезли на вечерна разходка. Не изпускаше Бъкстън от поглед.
После го изгуби. Разбира се. Знаеше, че така ще стане, знаеше, че няма да удържи, но въпреки това се вбеси, и ядът я накара да хукне още по-бързо и я изпълни с решителност отново да го намери.
Успя да засече нещо на няколко пъти и се замята насам-натам в различни посоки. Колкото повече тичаше, толкова по-малко искаше да се връща в нормалния си вид. Като обичайната, стара Амбър, тя само се забавяше, оставаше без дъх, пъшкаше и се задъхваше, дъхът ѝ свистеше, но като демон беше неуморима, мускулите ѝ бяха силни и никога не отслабваше.
Нека хората на Ню Йорк ѝ се почудят. Нека се маят дали е поредната откачалка из Ню Йорк, тръгнала на маскено парти, или истински демон, който препуска по улиците им. Не ѝ пукаше. Единственото, което я интересуваше, беше да проследи Бъкстън и да му разкъса проклетите крила.
Зад нея се появи светлина, сянката ѝ се удължи и тя се завъртя, за да види как Чарджърът спира до нея. Едгар вече беше на задната седалка. Тя скочи вътре и Майло подкара. Амбър трябваше да стои наведена, заради рогата.
— Тичаше пред хората — каза Майло, докато завиваха зад ъгъла с лек дрифт. — Какви си ги мислеше, по дяволите?
— Мислех си, че ако го изпуснем, умирам — отвърна тя. — Ето това си мислех.
Майло промуши глава през прозореца.
— Видяха те.
— По-добре да са ме видели, отколкото да съм умряла.
— Дръжте се — каза Майло.
Рязко изви волана и те се завъртяха на 180 градуса, а коланът се впи в рамото на Амбър. Виждаше тъмния силует на Бъкстън, които беше едва доловим, заради уличните лампи. Чарджърът го следваше.
— Бих искал да използвам момента и да се извиня — обади се от задната седалка Едгар. — Знам, че не ви бях от особена полза там в апартамента. Насилието никога не е било сред силните ми страни.
Амбър изгуби Бъкстън от поглед.
— Няма нищо, Едгар — продума Майло през стиснати зъби.
Едгар продължи.
— Искам само да би уверя, че ако се озовем отново в подобна ситуация, ще направя всичко възможно да бъда добър източник на подкрепление.
Нито Амбър, нито Майло отвърнаха този път. Бяха твърде заети да следят Бъкстън.
— Просто — продължи Едгар, — никога не съм бил спортен тип. Дори в гимназията, все бях най-бавният сред бързите. Предпочитах книгите и телевизията пред това да излизам и да правя какво ли не. Ако трябва да съм честен, виня за това родителите си. Те рядко ме окуражаваха, а когато го правеха — не беше кой знае какво, усещах, че е от лицемерие.
Амбър посочи с пръст.
— Ето там!
Майло зави и за малко да се удари в едно такси, което се задаваше отсреща. Амбър впери поглед в пляскащите криле на Бъкстън. Пляскането затихваше. Уморяваше се. После изчезна.
Амбър се намръщи.
— Къде отиде?
— Падна — отвърна Майло. Той форсира двигателя. — Тръгвам пеш. Едгар, ти карай. Обикаляй из квартала, за да сме сигурни, че няма да се измъкне.
— Ъ — рече Едгар, — искаш да карам тази кола?
— Нищо няма да ти направи — отвърна Майло. — Харесва Амбър.
— А какво мисли за мен? — попита Едгар.
— Не искаш да знаеш.
Едгар изглеждаше смаян.
— Да бъдеш отхвърлен от автомобил. Ново двайсет.
— Идвам с теб — заяви Амбър, докато Майло разкопчаваше колана си.
— Оставаш с Едгар.
— Не, идвам с…
— Не мога да те оставя да търчиш насам-натам в този вид — отсече Майло. — Остани в проклетата кола, а аз ще подгоня Бъкстън насам.