Старецът въздъхна и те приеха въздишката му за съгласие.
Амбър залегна, когато те се пръснаха да я издирват. Бързо изтрезняваха, но подминаха скривалището ѝ, без дори да хвърлят поглед надолу.
Тя заобиколи и се приближи в сянката на стария автомобил. Надникна иззад колата, за да огледа стареца и стъклените му шишенца. Можеше да се промъкне при него, да му предложи кръвта си и да се приближи достатъчно, за да ги изпочупи до последното. Тогава щеше да се върне при Сияйния демон с празни ръце, а Демонът щеше да се вбеси толкова, че щеше да помете родителите на Амбър и да се погрижи за проблема ѝ вместо нея.
Планът си беше дяволски добър. Освен това беше нейният дяволски добър план.
Старецът се обърна в нейната посока. Невъзможно. Нямаше как да я вижда. Не би могъл да…
Очите му се сключиха с нейните. Той не каза нито дума.
Тя си остана на място, приклекнала.
— Казвам се Амбър — заговори тя, като се стараеше да е тихо. — Аз… съм тази, която търсят.
— Нямам какво да ти кажа, дете.
— Но аз съм тук, за да… искам да кажа, че бих желала да дам от кръвта си. Шишенцето ви трябва напълнено, нали така? Няма значение колко бързо ще бягам, най-накрая родителите ми ще ме намерят, ще ме хванат и… и ще ме убият.
— Съдбата ти не ме засяга.
Амбър се изправи.
Прецени, че ще достигне масата с шест, може би седем крачки.
— Разбирам това — каза тя, — наистина, но понеже така или иначе ще използват моята кръв, реших да я дам доброволно. Може би по този начин ще заема мястото на Имелда в групата. Може да ме оставят да живея.
Очите на стареца предизвикваха безпокойство. Не ѝ харесваше как я гледа.
— Може би. Но аз съм само представител на Сияйния демон — не говоря от негово име.
Амбър кимна.
— Това ми стига.
Тя пристъпи напред, но представителят вдигна сбръчканата си ръка.
— Когато се нахраниш, можеш да пристъпиш.
Беше слабичък старец. С едно махване на ръката щеше да го събори на земята. Но все пак имаше нещо в него, нещо в очите, което я спираше да направи крачката. Тогава той се обърна с гръб към нея, но това само я хвърли в още по-големи колебания. Беше доловил блъфа ѝ и сега я отпращаше, така че единствените възможности бяха да го нападне на мига или да започне да бяга.
Тя се обърна и побягна. Минаваше покрай някакъв офис-фургон и почти беше стигнала изхода, когато нещо се спусна към нея от тъмното. Една ръка я блъсна в гърдите и я запрати с трясък през вратата на фургона. Тя падна по гръб върху някакво бюро, един стол до нея се завъртя около оста си и чу как на земята се стоварва тежък стар компютър.
Алистър я последва в помещението.
— Нямаше нужда да става така — каза той. — Можеше да се включиш в групата.
Тя се изправи. Офисът имаше само една врата, а Алистър стоеше пред нея.
— Ако беше казала „да“ — продължи той, — нямаше да се налага да те убивам. Ако беше взела участие, кръвта ти щеше да ври и да кипи с онази невероятна мощ, а представителят щеше да си се прибере при господаря с пълен комплект шишенца.
Част от Амбър искаше да му се примоли, да се опита да се разбере с него, да падне на колене и да го умолява, но лицето и брадатата му още бяха омазани с кръвта на Имелда. И това я ядоса.
О, как я ядоса.
— И в замяна само трябваше да правя секс с теб цели седемнайсет години? — попита тя. — Май предпочитам да ми видиш сметката.
Алистър поклати глава, докато пристъпваше напред.
— Не е добра идея да ме дразниш, Амбър.
— Защо? Да не би да се опиташ да ме убиеш още веднъж? Божке, разбирам защо Имелда те заряза.
— Внимавай…
— Не си много голям мъж, май, а?
Алистър изрева и замахна с юмрук, който Амбър успя да избегне. Тя заби нокти в него, той извика и се опита да я сграбчи, но тя се измъкна.
— Малка кучка — изграчи той.
— Имелда ми разказа за теб — продължи тя като се отдръпваше назад. — Знаеш как жените обичат да си клюкарстват. Разказа ми всичко до най-малките подробности и не беше много ласкава. Не че има за какво да е ласкава.
— Ще ти откъсна главата — просъска той, като я следваше плътно.
— Наистина ли си мислеше, че ще кажа „да“? — попита Амбър. Не съм кой знае колко интересна за гледане, обаче я ме виж сега. Сега съм красива. Собствената ми майка бледнее в сравнение с мен, нали? Чудя се как ли го приема. А ти, как го приемаш ти, Алистър?
— Продължавай да дърдориш — отвърна той. — С нищо не си помагаш.
— Искам да кажа, че съм твърде добра за теб. Дори да бях поискала да се включа в клуба ви, наистина ли мислиш, че щях да се задоволя с теб? Виж, Грант е друго нещо — хубав мъж, а и доколкото съм чувала, нямаше да ме разочарова…