Топла кръв рукна в устата ѝ. Тя инстинктивно я преглътна, макар че Алистър се олюляваше назад. Амбър не пусна. Той отчаяно се опита да я отскубне от себе си, но отслабваше с всеки изминал миг. Свлече се на колене, нейната тежест го притисна и той падна по гръб, а Амбър изви глава, откъсвайки парче плът.
Преглътна и него.
Малка част от нея се отврати, но тя не ѝ обърна внимание. Вкусът беше прекалено хубав. Вкусът беше удивителен. Опияняващ. Откъсна си още едно парче, като слабо долавяше гъргорещите звуци, които издаваше Алистър. Тя дъвчеше и гълташе и се навеждаше за още. Беше по-хубаво от всичко, което беше опитвала. Кръвта я зареждаше с енергия, със сурова мощ. Ядеше от плътта, пиеше от кръвта и те я изпълваха и беше велико, и колкото повече ядеше и колкото повече пиеше, толкова по-малко успяваше да чуе онази малка частица от себе си, онази досадна човешка част, която плачеше от страх и от отвращение и от смайване.
Алистър бе мъртъв. Амбър не я беше грижа. Тя разкъса ризата и продължи да яде.
Така постъпваха демоните.
56
Вече не ѝ се струваше толкова лошо.
Цялата тази демонска работа беше странна, но какво толкова, по дяволите? А родителите ѝ, които се опитваха да я убият… това беше просто смешно. Беше си смешно. Беше най-лошият късмет, който би могъл да я сполети. Вероятно. Не знаеше. Съвсем честно, беше някак трудно да приема нещата сериозно точно в този момент.
Смееше ли се? Може и да се смееше. Беше много сигурна, че смехът ѝ е предизвикал вниманието на Майло и на едрия сив мъжага с крилата, понеже влязоха и я завариха на пода, покрита с кръв.
— Упс — рече тя.
Майло направи много странна физиономия. Хем ужасена, хем загрижена. Беше смешно и тя се изкикоти. Оп, определено беше кикот.
— Какво стана? — попита Майло.
Тя спря да се хили и се намръщи.
— Какво смяташ, че е станало? На какво ти прилича? Замезих.
— Кой е това? — попита той, оглеждайки останките около нея.
— Това е Алистър — отвърна тя. — Беше Алистър. Е Алистър? Беше Алистър и пак ще бъде, като се изакам.
Това беше смешно и я разсмя.
— Добре ли си? — попита Майло.
Амбър се постара с всички сили да потисне кикота. Все пак още беше в огромна опасност.
— Аз съм супер — каза тя със силен, силен шепот. — Пълен кеф. Мислех, че си умрял. Или поне Едгар така ми каза. Ей, ти знаеше ли, че той е мръсник? Опита се да ме убие.
Майло разшири очи в тревога.
— Едгар?
— Аха. Искаше да ме поднесе като кръвно приношение на Големия сияйник. Ей, какво е станало с теб? Защо се разкарваш на дружески начала с туй страшно, сиво, крилато чудовище.
— Можеш да ме наричаш просто Грегъри, — обади се Бъкстън.
Амбър поклати глава.
— Много глупаво име за крилато чудовище. От сега нататък ще ти викам… Стив.
— Предпочитам Грегъри.
— Филип и си стискаме ръцете.
Майло пристъпи напред.
— Ти да не си пияна?
Тя се изправи с усилие.
— Отпивам с пълни глътки от живота, тъмен и тайнствен мой приятелю. Освен това, изглежда, че яденето на демони те насвятква здравата, така че… Кой да знае? За известно време няма да съм в състояние да управлявам тежки машини, само те предупреждавам.
— Трябва да те разкараме оттук.
— Не, не, не, Майло — каза тя. Думите се изливаха леко от устата ѝ. — Не, не, не. Не. Имам план, разбираш ли, и той е толкова прост, колкото и хитър. Да си видял, случайно, един старик навън?
— Видяхме го — отвърна Бъкстън. — Представителят на Сияйния демон.
Амбър кимна.
— Много добре, Фил. Може ли да ти викам Фил?
— Все още се казвам Грегъри.
— Този дядо наистина е представителят на Големия сияйник. Идва да си събере кръвния данък. В момента има пет шишенца — тя се заслуша в себе си. Харесваше гласа си. Харесваше ѝ как звучи. Цял живот беше потискала този глас, беше се задавяла само с намерения, но това чувство, това невероятно чувство да говориш и да те слушат, то беше като истинското ѝ аз, истинската тя, която си пробиваше път на преден план.
Беше като че се ражда отново.
Тя се намръщи и отново погледна към Майло и Бъкстън.
— Докъде бях стигнала? Извинявайте, загубих си мисълта. Думите, които казвам и тези, които си мисля, не са едни и същи. Малко ми е трудно да държа нещата по местата им. Та, какво казвах?
Майло се поколеба.
— Шишенца с кръв?
Тя щракна с пръсти.
— Да! Благодаря! Той има пет шишенца. И му трябва още едно. Планът ми, дето е също толкова хитър, колкото и прост, е да му предложа сама да напълня това последното шишенце. И щом се доближа достатъчно — БУБУУМ!