Майло изглеждаше неуверен.
— Ще експлодираш?
— Какво? Не. Ще строша останалите шишенца.
— Аа.
— И аз си помислих, че ще експлодира — рече Бъкстън.
— Вие двамата как така сте приятели? — попита Амбър. — Как се случи? Да не би да се свързахте по линия на това колко страшни можете да бъдете?
— Настигнах го — каза Майло — и се заговорихме. Ще ни помогне.
Амбър се намръщи.
— Значи не е летял и не те е разнасял насам-натам? Едгар каза, че това става. Само дето не разбирах защо Едгар ви виждаше непрекъснато, пък аз не. Май е търсил начин да ме довлече дотук. Ама че подъл дребосък, а? — тя вдигна рамене, после се ухили. — Значи сега сте дружки. Супер-дупер.
Майло леко потрепна.
— Ъ, имаш нещо между зъбите.
— Колко неловко — рече Амбър и използва дългите си нокти, за да прочисти между зъбите. — Махна ли се? А?
— Махна се — отвърна Бъкстън. — А трябва и ние да го направим.
— Още не — каза Амбър. — Ще разбия онези шишенца. Сияйния демон толкова ще се вбеси на нашите и на тъпите им приятели, че никой няма да се сети за чудния ми червен задник. Та, какво ще кажеш, Фил? Играеш ли?
— Ако ме наричаш с истинското ми име, тогава — да.
— Супер — каза Амбър. — И как ти беше истинското име?
— Грегъри.
Тя се намръщи.
— Сигурен си, че не е Стив, нито Фил?
— Съвсем сигурен.
— Хубаво тогава, името си е твое, трябва да си го знаеш. Какъв е планът?
— Първо ще вземем Чарджъра — каза Майло. — Трябва да можем бързо да се измъкнем, а Грегъри няма да може да ни носи и двамата.
— За онази зловеща кола говорим, да — кимна Амбър. — Взимаме Чарджъра, аз разбивам шишенцата, тръгваме си. Хубав план. Чудесен план. Да го направим — тя подаде ръка. — Давай, давай, Демонски отряд.
Бъкстън изглеждаше несигурен.
— Така се прави, Грегъри — обясни тя. — Това е такова нещо. Традиция. Сега, когато се биеш на наша страна, ще трябва и ти да го кажеш. Давай.
— Ъъ — започна Бъкстън и постави грамадната си сива ръка върху нейната. — Давай, давай, Демонски отряд.
Амбър се разсмя и отпусна ръката си.
— Само се бъзикам, това не го казваме. Направо не знаеш колко тъпо прозвуча току-що.
— Обикновено е доста по-разумна — промърмори Майло.
Той ги поведе към изхода и Амбър тръгна подир него, следвана от Бъкстън. Изглеждаше толкова странно с крилата, сгънати на гърба му. Чудеше се как ли сяда, или се обляга на нещо. Чудеше се дали някой порив на вятъра го е отнасял като хвърчило някога. Планираше да го пита. Това бяха неща, които трябваше да знае.
Заобиколиха представителя отдалече, за да стигнат до Чарджъра. Майло ги преведе през най-дългия път — заобикаляха натрупани палети и щайги и газеха през застояли локви, които ги причакваха в мрака. Амбър можеше да се оплаче, но това беше сериозна работа, затова си запази мнението за себе си. Докато със задоволство се поздравяваше за това колко отговорно и зряло подхожда понякога, тя се блъсна в Майло.
— Опа — прошепна тя, — извинен си.
Той не отвърна, което си беше грубо. Тя надникна зад гърба му към мястото, където беше застанала майка ѝ — точно пред Чарджъра.
И Кърсти беше там, и Грант, и разбира се Бил, който беше хванал с една ръка Едгар. Едгар стоеше мирно, сякаш и най-малкото движение щеше да накара Бил да му откъсне главата — което вероятно си беше така, като се замисли Амбър. Въпреки това, тя пристъпи към светлината, Бил се усмихна и пусна мъжа, а той веднага избяга.
— Здравей, мила — каза Бил. — Наказана си.
— Няма ли да ни представиш на приятелите си? — попита Бети. — Господин Бъкстън, моля да извините поведението на дъщеря ми. Мислех, че съм я възпитала по-добре, наистина. Харесват ми крилата ви, впрочем. Голям почитател съм на крилата. Кърсти, нали съм ти разказвала много пъти колко обичам крила?
— Доколкото си спомням — отвърна Кърсти.
— Доколкото си спомня Кърсти, винаги съм твърдяла, че бих искала един хубав чифт крила. А вашите са чудни, господин Бъкстън.
— Чакай, чакай, чакай — рече Грант. — Един от тези определено си прави каквото пожелае, нали? Ето я нашата красива Амбър, просто великолепна в това червено, а господин Бъкстън е много елегантен в сиво… само се боя, че господин Себастиан е ужасно безличен.
— Хайде сега, Майло — каза Бил, — тук сме само приятели, нали? В крайна сметка ти отведе дъщеря ми с колата си — това на практика ни прави семейство. А добрият ти приятел Едгар ни разказа всичко за теб, така че защо не се включиш към нас? Да покажеш истинското си лице.