Амбър заотстъпва назад, като същевременно наблюдаваше как Чарджърът тихо се придвижва по равния терен. Кърсти се намръщи и отклони поглед, за да разбере какво привлича вниманието на Амбър.
Очите ѝ се ококориха.
— Грант! — развика се тя. — Колата!
Грант се обърна, Майло се изправи и Амбър го видя, видя Майло за пръв път.
Беше великолепен. Не беше станал нито по-висок, нито по-як, но кожата му беше потъмняла до невъзможен нюанс на черното — черно, което изпиваше цялата светлина наоколо, така че очертанията му се сливаха със сенките отзад. Рогата на челото му бяха извити и заострени, дълги около десетина сантиметра, а когато се усмихна, от устата му се разля онази същата червена светлина, която излъчваха и очите му.
Грант се обърна, а Майло заби ноктите си в корема му и го повдигна, докато Кърсти крещеше името на съпруга си.
57
Амбър криволичеше между малък лабиринт от щайги, далеч от боя, стигна до крана и се скри зад кабината за управление. Вдигна подгъналата си в кръв тениска. Белезите от нокти от едната ѝ страна не бяха толкова дълбоки, но болката все пак предизвикваше реакция на лицето ѝ. Тя си пое дълбоко въздух и продължи, като се движеше ниско, докато не стигна до представителя. Той я гледаше как се приближава, видимо не особено впечатлен от звуците на насилие, които долитаха от другата страна на редовете с щайги.
— Хранила си се — каза той.
— Да, така е — отвърна тя.
Той я погледна.
— Не остава много време, преди кръвта ти да стане безполезна за мен. Побързай.
Амбър се приближи до масата, до петте шишенца с кръв и едничкото празно. Представителят ѝ връчи скалпела.
— Изглежда остър — рече тя.
Той не отговори.
— Сега ръката ли да си срежа? Вече кървя и без това. Може ли да използвам тази кръв?
— Можеш.
Тя кимна, постави шишенцето близо до себе си, а после вдигна поглед.
— Какво прави с толкова много? Имам предвид Сияйния демон. Пие ли я? Къпе ли се в нея?
Представителят не отговори.
Амбър се усмихна нервно.
— Явно няма да коментираш личните навици на шефа, а? Мисля, че разбирам.
— Губиш време.
Тя кимна.
— А откъде се появи този твой шеф, така или иначе? От ада ли е? Аз в ада ли бях като говорих с него?
— Въпросите ти нямат отношение към момента.
— О. Да. Аха, хубаво.
— Кръвта ти.
— Да. Кръвта ми.
Тя постави на масата празното шишенце и вдигна едно пълно.
Представителят се намръщи.
— Внимавай с…
— Моля? — попита Амбър и метна стъкленицата в същата пирамида, на която се набучи Имелда.
Кръвта пръсна от експлодиралото стъкло, а представителят извика, твърде зашеметен, за да помръдне. Амбър превърна ръцете си в лапища и счупи още две, преди той да се хвърли върху ѝ. Беше изненадващо силен за някой толкова стар, но тя успя да грабне още едно шишенце, докато той спасяваше последното. Задържа го близо до гърдите си, докато гледаше с присвити очи.
— Защо? — изграчи той.
Тя метна своето шишенце във въздуха и го хвана с една ръка.
— Родителите ми са чудовища. Твоят господар е Демон. Защо ще искам да участвам в това?
— Нямаш представа какво направи — отвърна старецът. — Нямаш представа какво ще означава това за теб.
Амбър вдигна рамене.
— Ясно ми е, че много хора ще ми бъдат силно ядосани. Но нямам нищо против, понеже твоят шеф ще бъде ядосан доста и на теб. Ти допусна това да се случи, в крайна сметка. Беше достатъчно глупав, за да ми позволиш да се приближа толкова много. От тази гледна точка, всичко е по твоя вина.
— Дай ми стъкленицата.
Тя я вдигна.
— Какъв е смисълът? Големия сияйник няма да е доволен от две шишенца. Това си е истинска обида, нали така? Така че хайде сега — аз ще смачкам ей това, а ти — онова. Я да видим кой може да хвърля по-надалече.
— Господарят ми изисква шест стъкленици — каза представителят. — Когато родителите ти и приятелите им те изядат, ще се напълнят още четири.
— Ха — рече Амбър. — Не се бях сетила за това.
Тя понечи да хвърли, но представителят скочи и изскубна шишенцето от ръката ѝ за част от секундата, преди рамото му да се забие в гръдния ѝ кош. Това я повали, тя падна на земята, търкулна се и спря. Представителят внимателно постави двете шишенца обратно на масата.
— Много си пъргав за старец недъгав — промърмори Амбър.
— Предизвика много неприятности — каза той.
— Аха — изправи се, а пристанищният вятър играеше с косата ѝ. — И какво ще направиш по въпроса, старче?
Той я погледна и порасна. Ръцете и краката му се удължиха, разкъсаха дрехите и ги превърнаха в парцали. Той се извиси над нея, висок три метра, тънък като вейка. Кожата му посивя и се изглади, почти гумена като на акула, а очите му се събраха, носът му потъна в лицето, устните се разтегнаха в невъзможно широка линия, притвориха се и разкриха втора уста, която не беше нищо повече от дупка, осеяна с извити зъби.